Нелсън Демил - Играта на лъва

Докато вървяхме, аз се обърнах към господин Наш.

— Струва ми се, че сте очаквали днес да имаме проблем.

Той не отговори веднага.

— Днес е петнайсети април — накрая отвърна Тед.

— Да. Вчера получих потвърждение, че съм си платил данъците.

Чист съм.

— Ислямските екстремисти придават огромно значение на годишнините. В календара ни има много такива дати.

— Нима? Какво е днес?

— Годишнината от нашата бомбардировка в Либия през осемдесет и шеста.

— А стига бе! Ти знаеше ли? — попитах Кейт.

— Да, но честно казано, не обръщах особено внимание.

— Никога досега не сме имали инцидент на петнайсети април — Прибави Наш, — но всяка година на тази дата Муамар Кадафи държи антиамерикански речи.

Известно време обмислях тази информация. Опитах се да реша ако знаех, щях да действам по друг начин. Както можете да се досетите, адски си падам да ме правят на канарче, да ме държат тъмно и да ме залъгват с глупости.

— И сте забравили да ми кажете, така ли? — попитах колегите си.

— Смятах, че не е толкова важно — отвърна Наш. — Искам да кажа, че не беше толкова важно да знаеш.

— Разбирам. — Което означаваше „майната ти“ естествено. Но постепенно научавах федерландския език. — Откъде Халил е знаел, че ще го докарат в Америка точно днес?

— Ами, не е знаел със сигурност — каза Тед. — Но такъв човек не можеше да остане в парижкото ни посолство повече от двайсет и четири часа. Това навярно му е било известно. И ако все пак го бяхме задържали там, нищо нямаше да се промени, просто щеше да пропусне символичната дата.

— Добре, само че вие сте се хванали на играта и сте го качили на самолета точно на петнайсети април.

— Да — потвърди Наш. — Хванахме се на играта, защото искахме да го арестуваме тук на петнайсети.

— Струва ми се, че ще пропуснете тази дата.

Той не обърна внимание на забележката ми.

— Взехме изключителни мерки за сигурност в Париж, на летището и в самолета. Всъщност под прикритие на борда пътуваха двама агенти от федералната въздушна маршалска служба.

— Чудесно. Значи нищо не е можело да се прецака.

— Човек предполага, Господ разполага — без да се дразни от сарказма ми, отвърна Наш.

— Много вярна поговорка.

Стигнахме до двайсет и осем етажния небостъргач, наречен Федерал Плаза 26, и Тед ми каза:

— Ще обясняваме двамата с Кейт. Ти ще отговаряш единствено на въпросите.

— Може ли да ви противореча?

— Няма да имаш основание. Това е единственото място, на което се казва само истината.

Тримата влязохме в огромното министерство на истината и справедливостта.

Петнайсети април вече смърдеше поради две причини.

Лейтенант Чип Уигинс, офицер от военновъздушните сили на САЩ, седеше неподвижно на дясната седалка на изтребителя-бомбардировач F-111B1 с кодово име „Карма 57“. Самолетът се движеше с 650 километра в час. Уигинс погледна наляво към своя пилот, лейтенант Бил Садъруейт. Откакто преди два часа бяха излетели от базата на Кралските военновъздушни сили в Лейкънхийт, Съфък, Англия, двамата почти не бяха разговаряли. Садъруейт и без това не беше много приказлив и не обичаше празните приказки, но на Уигинс му се искаше да чуе човешки глас, какъвто и да е глас, затова каза:

— Наближаваме Португалия.

— Зная — отвърна Садъруейт.

— Добре. — Интеркомът придаваше на думите металическо звучене. Уигинс се престори, че се прозява, и усили притока на кислород в шлема си. По отворения канал на интеркома се разнесоха слаби вибрации.

— Имаш ли нещо против да не дишаш? — рече Садъруейт.

— Стига това да те прави щастлив, капитане.

Уигинс се повъртя на седалката си. Започваше да се схваща. Черното небе го потискаше но вече виждаше светлините на далечния португалски бряг и от това, кой знае защо, се почувства по-добре.

Пътуваха за Либия, за да изсипят смърт и опустошение върху скапаната страна на Муамар Кадафи заради извършения преди две седмици либийски терористичен акт в една западноберлинска дискотека, често посещавана от американски военни. Офицерът, който им бе разяснил задачата, подробно им бе обяснил защо рискуват живота си в тази опасна акция. Без много увъртания той им каза, че либийската бомба в дискотека „Ла Бел“, убила един американец и ранила десетки други, била само последното от цяла поредица открито агресивни действия, на които трябвало да отговорят с решителна проява на сила. „Ето защо — заключи той, — вие ще скъсате задниците на либийците.“