Нелсън Демил - Играта на лъва

— Имате ли някакви въпроси за полета?

— Колко време ще продължи?

— Ами, ако имаме попътен вятър, както е според прогнозата, ще кацнем на „Макартър“ след около три часа и половина. Значи някъде към осем и половина. Устройва ли ви?

— Да. Трябва ли да зареждаме по пътя?

— Не. Монтирал съм допълнителни резервоари, така че мога да остана във въздуха около седем часа. Ще заредим в Ню Йорк.

— Ще ви затрудни ли кацането по тъмно?

— Не. Летището е добро. Там се приземяват дори пътнически самолети. А и аз съм опитен пилот.

— Ясно.

Садъруейт реши, че е загладил нещата с господин Фанини, и се усмихна. Когато стигна до началото на пистата, погледна нагоре през предното стъкло. Хлапето като че ли нямаше проблеми.

— Онова момче ей там, дето се учи да лети, жестоко го тресе шубето — каза Бил. — Нали разбирате? Американските младежи са станали прекалено кекави. Имат нужда от здрав ритник по задника. Трябва да станат убийци. Трябва да вкусят кръв.

— Нима?

Садъруейт погледна пътника си.

— Искам да кажа, участвал съм в битки и ви уверявам, че когато покрай кабината ти започнат да прелитат ракети, адски бързо ставаш истински мъж.

— Вие лично преживявали ли сте го?

— Много пъти. Добре, потегляме. Затворете вратата. — Садъруейт натисна дроселите, самолетът набра скорост и излетя още преди да стигне до средата на пистата.

Халил погледна през прозореца. Усещаше, че „Апачито“ е по-здръжливо, отколкото показва външният му вид. Същото можеше да се каже и за пилота.

— В коя война сте участвали? — попита той.

Садъруейт пъхна дъвка в устата си.

— В много войни. Например в Залива.

Асад знаеше, че Садъруейт не е участвал във войната в Залива.

— Искате ли дъвка? — попита го Бил.

— Не, благодаря. И какъв самолет пилотирахте?

— Изтребители.

— Какви по-точно?

— Реактивни изтребители. Изтребители-бомбардировачи. Пилотирал съм различни видове, но последният беше F-111.

— Можете ли да говорите за това, или е военна тайна?

Садъруейт се засмя.

— Не, господине, не е тайна. Това е стар самолет, отдавна свален от въоръжение. Също като мен.

— Липсва ли ви?

— Не ми липсват кретените, отдаването на чест например. А сега са пуснали жени да пилотират бойни самолети, за Бога! Дори не ми се мисли за това. Тия кучки предизвикват всевъзможни проблеми със своите дрънканици за сексуален тормоз — извинявайте, улучихте ме в болното място. Хей, как са жените във вашата страна? Знаят ли си мястото?

— Абсолютно.

— Хубаво. Може би ще трябва да се преселя там. Сицилия беше, нали?

— Да.

На какъв език говорите там? Диалект на италиански. Ще го науча и ще се преселя в Сицилия. Имате ли нужда от пилоти?

— Разбира се.

— Добре. — Издигнаха се на триста метра височина и късното следобедно слънце остана почти точно зад тях. Гледката бе великолепна. Пролетната зеленина придобиваше още по-тъмен оттенък и се очертаваше на синия фон на далечното море. Скоростта на попътния вятър беше четиридесет и пет километра, така че щяха да стигнат до Лонг Айланд по-рано от предвиденото време.

Бил разсеяно си помисли, че летенето е нещо повече от професия. Че е призвание, братство, свръхестествено изживяване, почти религиозен екстаз. Когато беше в небето, се чувстваше по-добре.

— Липсват ми битките — той каза на пътника си.

— Как може да ви липсва такова нещо?

— Не знам… Никога не съм се чувствал толкова добре, както сред всички ония трасиращи снаряди и ракети. Е, ако ме бяха улучили сигурно нямаше да мисля така. Но тия тъпи копелета не могат да уцелят даже кенефна чиния с пикнята си.

— Кои тъпи… хора?

— А, да речем, арабите. Не мога да кажа кои точно.

— Защо?

— Военна тайна. — Садъруейт се засмя. — Не самата операция, а само участниците.

— Защо?

Бил пак го погледна.

— Имената на пилотите, участвали в бомбардировка, никога не се разгласяват. Властите смятат, че ония с камилите ще дойдат в Америка да си отмъщават. Глупости. Но нали знаете, капитанът на бойния кораб „Вансен“ в Залива случайно свалил ирански пътнически самолет и някой поставил бомба в колата му. В Калифорния. Искам да кажа, божичко, ужасно е. За малко да убият жена му.

Халил кимна. Знаеше за този случай. Иранците бяха показали, че не приемат нито обяснението, нито извинението.

— Убийствата по време на война водят до нови убийства — каза той.

— Без майтап? Така или иначе, властите смятат, че ония с камилите са опасни за смелите американски воини. Мамка му, неми пука кой знае, че съм бомбардирал арабите. Нека дойдат да ме потърсят. Ще им се прище изобщо да не са ме откривали.