Нелсън Демил - Играта на лъва

— Глупости.

— Да. Подай ми скоча.

Тя взе бутилката и отиде при дивана.

— Хайде да гледаме новините.

Взех си чашата и седнах до нея. Тя изключи плейъра, намери дистанционното управление и включи новините по Си Би Ес. Първият репортаж се отнасяше за полет 175 и пресконференциите.

— На съвместна пресконференция днес — започна водещият — ФБР и нюйоркската полиция съобщиха онова, за което вече няколко дни се носят слухове. Трагедията с полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“ е била резултат от терористичен акт, а не инцидент ФБР има заподозрян, либийски националист на име Асад Халил — На екрана се появи снимка на Халил. — Това е човекът, когото ви показахме снощи. Сега научихме, че именно той е заподозреният.

Кейт превключи на Ен Би Си и репортажът в общи линии бе същият, както и по Ей Би Си и Си Ен Ен. Тя продължи да си играе с дистанционното. Когато го правя аз, нямам нищо против, но се нервирам, когато играчката попадне в ръцете на друг, особено на жена.

Както и да е, схванахме същността на репортажите, после пуснаха запис от първата пресконференция. Феликс Манкузо, шефът на нюйоркското оперативно бюро на ФБР, разкри някои грижливо обмислени подробности за случая, последва го началникът на полицията, който направи същото.

След това се появи Джак Кьоних и каза няколко думи за координирането на действията на ФБР и НЙПУ, но не спомена за Антитерористичната спецчаст.

Не спомена и за Питър Горман и Фил Хъндри, обаче съобщи за убийството на Ник Монти, Нанси Тейт и Мег Колинс, които нарече „федерални служители“. Човек можеше да остане с впечатлението, че са загинали при престрелка с опитващия се да избяга терорист, Записът на съвместната пресконференция завърши с канонада от журналистически въпроси, но всички големи клечки като че ли се бяха изпарили и на подиума беше останал само малкият Алън Паркър, който приличаше на сърне, попаднало светлината на автомобилни фарове.

Водещият съобщи за втората пресконференция в Градския съвет. Показаха откъси от речите на кмета, губернатора и други политици, които се заклеха да направят нещо, макар че не се конкретизираха. Най-важното бе, че имат възможност да излязат по телевизията.

После пуснаха за записа от Вашингтон. Директорът на ФБР и познатия ни заместник-директор, отговарящ за антитероризма, направиха мрачни, но оптимистични изявления.

Заместник-директорът припомни за наградата от един милион долара за всяка информация, която доведе до арестуването на Асад Халил. Дори не каза „осъждането“, само „арестуването“. За осведомените това бе необичайно и показваше пълно отчаяние. Накрая показаха кратък материал от Белия дом. Президентът каза няколко внимателно подбрани думи, които можеха да се отнасят за почти всякакъв случай, например за седмицата на Националната библиотека.

Забелязах, че целият репортаж, включително дългите пресконференции, е отнел около седем минути, което е много ефирно време. Искам да кажа, представих си как водещият монотонно чете от телепромптера: „Към земята лети метеорит и в сряда ще я разруши“, после се обръща към спортния репортер и пита: „Хюй, Били, как се представиха днес Метс“? Навярно преувеличавам, но това беше адски важно събитие, за което имах информация от първа ръка, а дори аз не успях да разбера нищо от репортажа.

Но по всички канали обещаваха специален материал в единайсет и половина и обикновено тогава представяха събитията по-подробно. Новините служеха само за да привлекат вниманието.

Така или иначе, пиленцето беше изхвърчало от кафеза и мутрата на Асад Халил красеше екраните. Трябваше да го направят по-рано, но по-добре късно, отколкото никога.

Кейт изключи телевизора и със същото дистанционно управление включи плейъра. Удивително.

— Искам да гледам повторението на „Досиетата Х“ — казах аз. — В тази серия Мълдър и Скъли откриват, че неговото белью е извънземна форма на живот.

Тя не отговори.

Моментът бе настъпил.

Кейт си наля още един скоч и видях, че пръстите й:наистина треперят. Тя се плъзна по дивана и прехвърли ръката ми през раменете си. Известно време отпивахме от една и съща чаша, докато слушахме Били Холидеи да пее „Самота“.

Прокашлях се.

— Може ли да си останем само приятели?

— Не. Аз дори не те харесвам.

— О…

Е, целунахме се и след около две секунди малкият Джони стана големия лош Джони.

Преди да се усетя всичките ни дрехи се оказаха пръснати по пода и масичката и двамата лежахме голи един срещу друг на дивана.