Нелсън Демил - Играта на лъва

— Да… Носите ли оръжие?

Бил го стрелна с очи.

— Госпожа Садъруейт не е отгледала идиот.

— Моля?

— Аз съм въоръжен и опасен.

Достигнаха височина две хиляди метра. Садъруейт продължи:

— Обаче по време на войната в Залива тъпото правителство искаше да си направи реклама и показваше ония пилоти по телевизията. Господи, щом ги е страх от скапаните араби, защо се перчат пред камерите? Ще ви кажа защо. Искаха да получат подкрепа в Америка затова караха тия симпатични пилотчета да се хилят и да дрънкат колко велика била тая война и как всички умирали да изпълнят скапания си дълг към Бога и отечеството. И имаше адски много женски. Показваха ги по телевизията, за да видим колко либерална е армията. Басирам се, че са постигнали страхотен успех сред иракчаните. Нали разбирате? Сигурно са си мислили, че са прецакани от жени. — Той се засмя. — Господи, радвам се, че се върнах.

— Виждам.

— Да. Поразгорещих се. Извинявайте.

— Споделям отношението ви към жените.

— А така. Трябва да сме единни. — Садъруейт пак се засмя и си помисли, че този тип не е толкова лош, въпреки че е чужденец.

— Защо сте закачили онзи плакат на стената в кабинета си? — попита Халил.

— За да ми напомня за времето, когато за малко да го очистя — отвърна Бил Садъруейт. — Всъщност неговата къща не беше моя задача, а на Джим и Пол. Те пуснаха бомбата право отгоре й, но се оказа, че Кадафи спял в шатра навън, за Бога! Скапаните араби не се отказват от шатрите си. Нали така? Убиха дъщеря му. Жалко, обаче войната си е война. Бяха ранени жена му и две от децата му, но останаха живи. Никой не иска да убива жени и деца, ама понякога са там, където не трябва. Нали разбирате? Искам да кажа, ако аз бях на мястото на децата на Кадафи, нямаше да се приближавам на повече от километър до него.

Халил дълбоко си пое дъх и се овладя.

— А каква беше вашата задача?

— Бомбардирах комуникационния център, казармите и… и още нещо. Не се сещам. Защо питате?

— Просто така. Интересно ми е.

— Най-добре забравете за това, господин Фанини. Не би трябвало дрънкам за тази история.

— Разбира се.

Издигнаха се на две хиляди и двеста метра. Садъруейт изтегли дроселите малко назад и ревът на двигателите поутихна.

— Ще се обадите ли на своя приятел на Лонг Айланд? — попита Халил.

— Да. Най-вероятно.

— От армията ли го познавате?

— Да. Сега е директор на авиационен музей. Ако имам време, утре сутрин ще се отбия да го видя. Ако искате, можете да дойдете с мен. Ще ви покажа своя стар изтребител F-111.

— Навярно ще е интересно.

— Да. От много години не съм виждал такъв.

Асад погледна към земята под тях. Каква ирония! Току-що беше убил приятел на този човек, а сега той щеше да го отведе при друг свой боен другар. Зачуди се дали Садъруейт ще я оцени.

Асад Халил се отпусна назад. Когато слънцето започна да залязва, той каза вечерните си молитви и промълви:

— Бог благослови моя джихад, Бог обърка враговете ми, Бог е велик.

— Моля? — попита Бил Садъруейт.

— Просто благодарих на Господ за хубавия ден и го помолих да благослови престоя ми в Америка.

— Помолете го да направи една-две услуги и на мен.

— Вече го помолих.

Докато таксито потегляше от Федерал Плаза, Кейт ме попита:

— Този път наистина ли ще дойдеш? Или пак, ще отидеш да спиш?

Тези думи малко ми прозвучаха като укор, дори като предизвикателство към моята мъжественост. Жената започваше да се научава кои копчета да натиска.

— Идвам — отвърнах аз.

Трафикът беше нормален, отслабващият априлски дъжд караше улиците да блестят и шофьорът бе хърватин. Винаги питам. Правя статистическо проучване.

Както и да е, стигнахме до блока на Кейт и аз платих на шофьора, включително пътуването от „Кенеди“ и престоя. Освен това и взех куфара. Между другото, няма такова нещо като безплатен секс.

Портиерът отвори вратата, като се чудеше, сигурен съм, защо госпожа Мейфилд е излязла с куфар и няколко часа по-късно се връща пак с него, че и с мъж в добавка. Надявам се това да го е измъчвало цяла нощ.

Качихме се с асансьора и влязохме в апартамента й на четиринайсетия етаж.

Жилището й беше малко, с бели стени, дъбов паркет и съвсем оскъдни модерни мебели. Нямаше растения, произведения на изкуството, скулптури и разни дрънкулки. И слава Богу, нямаше следи от котка. В малка ниша видях лавица с книги, телевизор и компактдискплейър, чиито тонколони бяха на пода.

Кейт Мейфилд отиде в кухненския бокс, отвори един от шкафовете и попита: