Нелсън Демил - Играта на лъва

— Не е задължително. — Халил отвори вратата и двамата излязоха под прежурящото слънце.

Докато вървяха по нагорещената бетонна рампа към „Апачито“, Садъруейт попита:

— С какво се занимавате, господин Панини?

— Фанини. Както ви е казал колегата ми от Ню Йорк, аз съм в текстилния бизнес. Искам да купя американски памук.

— Дошли сте точно където трябва. Тук нищо не се е променило още от Гражданската война, освен че сега трябва да плащат на робите. — Той се засмя. — А и някои роби са латиноамериканци и бели. Някога виждали ли сте памуково поле? Мръсна работа. Няма достаъчно хора да я вършат. Навярно трябва да внесат от ония тъпи араби. Те обичат слънцето. Ще им плащат с камилски лайна и ще им казват, че срещу тях в банката ще получат пари. — Садъруейт се засмя.

— Трябва ли да имате план за полета? — попита Халил.

— Не. — Бил посочи ясното небе. — Времето по цялото Източно крайбрежие е страхотно. — Той си помисли, че пътникът му се страхува да лети, и прибави: — Боговете са с вас, господин Фанини.

Асад нямаше нужда да му казват, че аллах е благословил джихада му.

Докато вървяха, Садъруейт замислено рече:

— Може да се обадя в нюйоркската контролна кула, когато пресичаме океана на юг от летище „Кенеди“, за да не се блъснем в някоя пътнически самолет. И ще поискам разрешение за кацане от кулата на Лонг Айланд. Това е. — Той махна с ръка към почти пустото летище на Мънкс Корнър. — Естествено, тук човек може да си излети, без да пита никого. По дяволите, та наоколо няма с кого да размениш и една приказка, освен онова хлапе ей там в скапаното „Чероки“. А и хлапето няма да знае какво да каже, ако го повикам по радиостанцията.

Халил погледна към малкия едномоторен самолет, който се спусше към летището. Машината много приличаше на онази, която бе наел от Джаксънвил. Внезапно отново си спомни за Стейси Мол и припряно пропъди образа й от мислите си.

Спряха при стар синьо-бял двумоторен „Пайпър Апачи“, модел 1954 година. Садъруейт вече беше развързал въжетата и бе извадил подложките на колелата. Освен това беше проверил горивото.

Никога не правеше други проверки, още повече защото самолетът бе толкова разнебитен, че нямаше смисъл да открива все нови и нови повреди.

Асад Халил погледна към „Апачито“. Радваше се, че има два двигателя.

На Садъруейт му се стори, че клиентът изглежда обезпокоен.

— Това е съвсем елементарна машина, господин Фанини, и винаги можете да разчитате на нея.

— Наистина ли?

Бил се опита да разбере какво притеснява скапания чужденец. Плексигласовите прозорци бяха малко мръсни и напукани, боята бе олющена. Той погледна суетно облечения господин Фанини и реши да го окуражи.

— В този самолет няма нищо сложно и модерно, но това означава, че не може да се повреди нищо важно. Двигателите са в отлично състояние. Пилотирал съм военни самолети. Те са толкова сложни, че ви трябва цяла армия от техници дори само за обикновен едночасов полет. — Садъруейт забеляза, че под десния двигател се е събрала голяма черна локва масло. — Всъщност вчера се върнах от Ки Уест. Самолетът летя като закопняло за дома ангелче. Готов ли сте?

— Да.

— Добре. — Бил метна сака си на крилото, пъхна картите под мишница, покатери се и отвори вратата. Остави нещата си вътре и попита пътника си:

— Отпред или отзад?

— Ще седна отпред.

— Добре. — Понякога помагаше на клиентите си да се качат, но високият тип, изглежда, можеше да се справи сам. Садъруейт влезе в кабината и се настани на пилотската седалка. Вътре беше горещо и той отвори страничното прозорче.

— Идвате ли?

Асад Халил го последва.

— Оставете за малко вратата отворена — каза Бил. — И си закопчаите колана.

Халил се подчини.

Садъруейт си сложи слушалки и натисна стартера на левия двигател. След като се поколеба няколко секунди, витлото се завъртя Десният запали по-бързо.

— Добре… звукът е добър.

— Много е висок — надвика бученето Халил.

— Да, вратата и прозорецът са отворени. — Той не каза на пътника си, че вратата е разхерметизирана и че когато я затворят, няма да стане много по-тихо. — Когато се издигнем във въздуха, ще можете да чувате как ви растат мустаците. — Садъруейт се засмя и потегли към пистата. След като парите вече бяха в джоба му, нямаше нужда да се подмазва на тоя жабар.

— Откъде казахте, че сте?

— От Сицилия.

— А… да… — Спомняше си, че мафията е от Сицилия. Бил погледна мъжа и внезапно му хрумна, че може да е мафиот. Веднага съжали за поведението си. — Удобно ли ви е, господин Фанини?