Нелсън Демил - Играта на лъва

— Скоч?

— Да, ако обичаш. — Оставих нейния куфар и моето дипломатическо куфарче на пода.

Кейт извади бутилка уиски. Седнах на столчето до барплота и тя ми подаде чаша.

— Сода?

— Не, благодаря. Чукнахме се и отпихме.

— Вечерял ли си?

— Не. Но не съм гладен.

— Добре. — Тя отвори друг шкаф и извади разни ужасни неща — големи целофанови опаковки със странни имена, например „Хрус-хрус“. После загреба шепа оранжеви гъсеници и ги лапна.

Наля си ново уиски, отиде при плейъра и пусна музика. Били Холидей.

Изу си обувките и си съблече сакото, под което се показа хубава бяла блуза, кобур с глок и още нещо. Напоследък малцина от нашия бранш носят патлаци под мишницата. Тя хвърли сакото на фотьойла, после си свали кобура. Зачаках да се разхвърля още повече, но не би.

Не исках да се възползвам от това, че е невъоръжена, затова също си съблякох сакото и разкопчах колана с кобура си. Тя ги взе и ги остави върху своите, после седна на столчето до мен. Като истински професионалист, започнах да дрънкам за преимуществата на новия четирийсеткалибров глок, който използваха федералните, с какво е по-добър от предишния деветмилиметров модел и така нататък.

— Няма да пробие бронирана жилетка, но може да събори човек. Кейт, изглежда, не се интересуваше от тази тема.

— Трябва да подредя този апартамент — каза тя.

— Изглежда ми съвсем приличен.

— Ти да не живееш на сметището?

— Преди живеех. Но после се ожених и се преместих.

— Как се запозна с жена си?

— С поръчка по пощата.

Тя се засмя.

— Поисках машина за капучино, но сигурно съм сбъркал каталожния номер и се появи тя.

— Странен си. — Кейт си погледна часовника. — Искам по-късно да гледам новините в единайсет. Има три пресконференции.

— Добре.

Тя се изправи.

— Ще проверя телефонния секретар и ще съобщя в командния център, че съм си вкъщи. — Кейт ме погледна и попита:

— Да кажа ли, че и ти си тук?

— От теб зависи.

— Трябва да знаят къде си.

— Известно ми е.

— Е? Ще останеш ли?

— Пак зависи от теб. Изненадваш ме.

— Добре. — Тя се обърна и излезе през вратата, която водеше към спалнята или офиса й.

Отпих от скоча, замислен за продължителността и целта на посещението си. Знаех, че ако си допия уискито и си тръгна, с госпожа Мейфилд повече няма да сме приятелчета. Ако останех и свършех работата, пак вече нямаше да сме приятелчета. Наистина се бях озовал в задънена улица.

Както и да е, Кейт се върна в стаята.

— Имах само едно съобщение. От теб. — Тя отново седна до мен и разбърка скоча си с пръст. — Обадих се в центъра.

— Спомена ли, че съм тук? — попитах аз.

— Да. Дежурният беше пуснал разговора по високоговорителя и всички в залата заръкопляскаха.

Усмихнах се.

Кейт си наля нова чаша, после затършува из целофановите пакетчета.

— Не би трябвало да държа тук тия боклуци. Всъщност мога да готвя. Но не го правя. Какво ядеш, когато си вкъщи?

— Купувам си нещо готово.

— Харесва ли ти да живееш сам?

— Понякога.

— Никога не съм живяла с някого.

— Заради работата, предполагам. Викат ме по никое време, постоянно пътувам насам-натам. Местя се от място на място. Пък и нося в къщи оръжие и секретни документи, но това едва ли е толкова важно. По-възрастни колеги са ми казвали, че преди години никой нямало да вземе жена като мен.

— Навярно са прави.

— Мисля, че и с мъжете не е много по-различно. Ти си по-възрастен. Какъв е бил животът през четирийсетте?

Усмихнах се, но не беше толкова смешно.

Госпожа Мейфилд бе погълнала четири скоча, но алкохолът, изглежда, не й действаше.

Известно време послушахме „Очите ми са само за теб“. Тя ме изненада, като каза:

— Пия, когато съм нервна. Сексът винаги ми опъва нервите. Искам да кажа, когато е за пръв път. Ами ти?

— Да… малко съм напрегнат.

— Не си толкова жилав. Само се преструваш.

— Бъркаш ме със злия ми близнак. Джеймс Кори.

— Коя е жената на Лонг Айланд?

— Казах ти. Ченге от „Убийства“.

— Нещо сериозно ли е? Не искам да те поставя в неловка ситуация.

Не отговорих.

— Много жени в службата те мислят за секси.

— Наистина ли? Опитвам се да се държа прилично.

— Това няма нищо общо с поведението ти, а с вида ти.

— Изчервявам ли се?

— Малко. Мислиш ли, че избързвам? Имах стандартен отговор на този въпрос.

— Не, откровена си. Обичам жените, които проявяват интерес към мъжете, без да страдат от комплексите, наложени им от обществото.