Нелсън Демил - Играта на лъва

А и тоя негов клиент. Навярно беше тъп чужденец, дори може би наркотрафикант. Копелето закъсняваше. Поне нямаше да каже нищо, ако усетеше дъха на бърбън. Сигурно щеше да си помисли, че е някакво американско безалкохолно. Бил се засмя.

Върна се при бюрото и прочете името, което бе записал. Алесандро Фанини. Звучеше му латиноамериканско или италианско.

— Да, жабар. Не е толкова зле. По-добре, отколкото някой Педро.

— Добър ден.

Садъруейт се обърна и видя на прага висок мъж с тъмни очила.

— Алесандро Фанини — каза той. — Извинявам се за закъснението.

Бил се зачуди дали мъжът го е чул и погледна към стенния часовник.

— Само половин час. Няма проблем. Двамата се ръкуваха. Забавих се заради предишната си среща в Чарлстън — каза Халил.

— Няма проблем. — Садъруейт видя, че мъжът носи голям сак и е облечен в сив костюм. — Само това ли е багажът ви?

— Оставих другия в хотела си в Чарлстън.

— Добре. Надявам се, че няма да имате нищо против дънките и тениската ми.

— Ни най-малко. Както ви е удобно. Но ви предупредих, че ще останем да пренощуваме във Фили.

— Да. Приготвил съм се. — Той посочи военния сак на мръсния под. — Приятелката ми ще дойде по-късно, за да заключи.

— Добре. Оставих колата си близо до главната сграда. Нали няма проблем.

— Не, естествено. — Садъруейт отиде при лавицата и взе няколко карти, после вдигна сака си. — Готов ли сте? — Той проследи погледа на клиента до снимката на Кадафи и се ухили. — Знаете ли кой е това?

Асад Хали л дълбоко си пое дъх.

— Не, нямам представа.

— Това е господин Муамар Кадафи, мамицата му.

— Никога не съм чувал за него.

— Чували сте, разбира се. Президентът на Либия. Веднъж едва не убих това копеле.

Асад Халил не отговори. Садъруейт сви рамене.

— Откъде сте?

— От Сицилия.

— Без майтап? Веднъж щях да кацна там, ако ми беше свършило горивото.

— Моля?

— Дълга история. Не ми е позволено да говоря за това.

— Както желаете.

— Добре, ако отворите вратата, можем да тръгваме.

— А, още нещо. Плановете ми малко се промениха.

— И?

— Компанията ми ме праща в Ню Йорк.

— Не ми се лети до Ню Йорк, господин…

— Фанини.

— Да. Прекалено много самолети, прекалено много глупости.

— Ще ви платя извънредно.

— Не е заради парите, а заради глупостите. Кое летище?

— Казва се „Макартър“. Знаете ли го?

— О, да — Никога не съм минавал оттам, но е хубаво. На Лонг Айлънд. Съгласен съм, но ще струва по-скъпо.

— Разбира се.

Садъруейт остави нещата си на бюрото и потърси нова карта.

— Странно съвпадение — каза той. — Преди малко разговарях по телефона с един приятел от Лонг Айланд. Искаше да се отбия — може да го изненадам. Или е по-добре да го предупредя?

— Изненадата ще го зарадва повече. Или му се обадете, когато кацнем.

— Да. Чакайте да взема номера му. — Садъруейт прелисти една стара картотека и извади оръфана картичка.

— Близо ли е до летището? — попита Халил.

— Не знам. Но той ще дойде да ме вземе.

— Ако искате, можете да използвате моята кола. Поръчах автомобил под наем и резервирах две мотелски стаи.

— Добре. Тъкмо щях да ви питам. Никога не спя в една стая с мъже.

Халил се насили да се усмихне.

— Аз също.

— Хубаво. Трябваше да изясним този въпрос. Я да ви попитам — ще ми дадете ли аванс? Така ще ви направя отстъпка.

— Колко?

— Ами… след като ще летим до „Макартър“, плюс пренощуването… и утре ще изгубя време за учебни полети… плюс горивото… да речем осемстотин в брой.

— Струва ми се разумна цена. — Халил извади портфейла си и остави на бюрото осемстотин долара, после прибави още сто. — Това е за вас.

— Благодаря.

Асад бе останал почти без пари, но знаеше, че скоро ще си върне всичко.

Бил преброи парите и ги прибра в джоба си. Добре. С това уредихме проблема. Да. Готов съм. Трябва да пусна една вода. — Садъруейт отвори вратата зад бюрото и влезе в тоалетната.

Асад Халил погледна снимката на великия вожд и забитата в челото му стреличка, извади я и си каза: „Никой не заслужава да умре повече от тази американска свиня“. Садъруейт се върна в кабинета.

— Да вървим.

— Може ли да вземем за полета някакви разхладителни напитки? — попита Халил.

— Да. Вече качих в самолета хладилна чанта. Имам сода и бирата. Бирата е за вас, ако искате. Аз не пия.

Асад вече бе усетил дъха на алкохол.

— Имате ли минерална вода?

— Не. Защо да давам пари за вода? Тя е безплатна. — „Само идиотите и педеругите си купуват минерална вода.“ — Вода ли искате?