Нелсън Демил - Играта на лъва

Бил се размърда на стола си. Не обичаше да си спомня за Боб Калъм и неговия рак. Калъм бе стигнал до чин полковник и доколкото Садъруейт знаеше, все още работеше като инструктор във военновъздушната академия в Колорадо Спрингс.

— Още ли работи? — попита той.

— Да. На същото място. Обади му се.

— Непременно. — Бил се замисли за миг. — Не те убиват през войната, за да те убие нещо по-страшно.

— Може да оздравее.

— Да. И накрая, но не на последно място, как е оня дребен скапаняк Чип?

— Не мога да се свържа с него. Върнаха ми последното писмо, което му пратих в Калифорния, без нов адрес. Телефонът му също е изключен.

Уигинс си е такъв. Постоянно трябваше да му напомням да си вьрши работата.

Маккой се замисли за Чип Уигинс. За последен път бяха разговаряли на 15 април предната година. След излизането си в оставка беше изкарал курс за пилот и сега работеше на товарни самолети, сички го харесваха, но Чип никога не обръщаше внимание на подробностите.

Джим Маккой, Тери Уейклиф и Пол Грей смятаха, че Уигинс не поддържа връзка с тях, защото сега е пилот, а преди не е бил такъв. Освен това той бе от екипажа на Садъруейт, което навярно беше достатъчно, за да не изпитва носталгия към миналото.

— Ще се опитам да го открия — каза Джим. — Мисля, че той още не знае за Уили.

Садъруейт отпи от бърбъна и пак погледна часовника.

— Чип харесваше Хамбрехт — отвърна той. — Трябва да му съобщим.

— Да. Ще направя каквото мога. — Маккой не знаеше какво друго да каже. Бил Садъруейт не си помръдваше и пръста, за да поддържа връзката помежду им, и с това се занимаваха предимно двамата с Тери.

Всъщност, откакто го бяха назначили за директор на лонгайландския музей, Джим беше станал неофициален секретар на малката им група — звънеше по телефона, пращаше писма, и-мейли и факсове. Тери Уейклиф бе нещо като техен председател, но работата му в Пентагона поглъщаше повечето му време и Маккой го търсеше само в особено важни случаи. Скоро щяха да са старци и да имат предостатъчно възможности за контакти.

— Клиент ли каза, че имаш? — попита Джим.

— Да. Закъснява.

— Бил, струва ми се, че в момента пиеш.

— Да не си луд? Преди полет? Аз съм професионалист, за Бога!

— Добре… — Бил навярно го лъжеше. Надяваше се, че го лъже и за клиента си. Замисли се за някогашната ескадрила — Стив Кокс, убит в Залива, Уили Хамбрехт, убит в Англия, Тери Уейклиф, направил блестяща военна кариера, Пол Грей, преуспяващ цивилен, Боб Калъм, болен от рак в Колорадо, Чип Уигинс, изчезнал от хоризонта, но навярно в добра форма, Бил Садъруейт, жалко подобие на предишния жилав пилот, и накрая самият той, Джим Маккой, музеен директор, добра работа с малка заплата. От осмината двама бяха мъртви, един умираше от рак, един умираше от живота си, един се бе запилял някъде и трима за момента бяха добре.

— Трябва всички да идем да видим Боб — тихо каза той. — При това скоро. Ще го организирам. И ти трябва да дойдеш, Бил. Нали.

Садъруейт помълча няколко секунди, после каза:

— Да. Ще дойда. Ще дойда.

— Всичко хубаво, приятел.

— Да… и на теб. — Бил затвори слушалката и избърса влажните си очи. Отново отпи и прибра бутилката в сака си.

После се изправи и се огледа. На отсрещната стена висеше знамето на Южна Каролина и флаг на Конфедерацията, който много хора намираха за обиден. Тъкмо затова го държеше в кабинета.

Цялата страна беше отишла по дяволите, помисли си той, ръководеха я лицемерни педеруги и макар да бе от Индиана, Садъруейт ха-ресваше Юга — освен жегата и влагата, — харесваше разбиранията им, харесваше флага на Конфедерацията.

— Майната им!

На другата стена имаше голяма пилотска карта. До нея беше залепен стар плакат, избелял и набръчкан от влагата. Представляваше снимка на Муамар Кадафи, около чиято глава бе нарисувана голяма мишена. Садъруейт взе стреличка от разхвърляното си бюро и я хвърли към мишената. Улучи Кадафи точно в средата на челото и извика:

— Да! Майната ти!

Отиде до прозореца и погледна навън.

— Хубав ден за полет. — От пистата излиташе един от двата му самолета, учебен „Чероки“140. Крилете му леко трепереха, докато неопитният пилот се опитваше да набере височина. Садъруейт се радваше, че не е в кабината с това хлапе, което нямаше усет за летене, но пък имаше адски много пари. Когато навремето постъпи във военновъздушните сили, просто изхвърляха некадърниците. Сега Бил трябваше да ги учи. И хлапето никога нямаше да участва в битка — искаше да лети, за да се перчи пред приятелчетата си. Тази страна наистина отиваше по дяволите.