Нелсън Демил - Мейдей

— Къде, по дяволите, са останалите?

Забеляза, че техниките му за сплашване днес постигат желания резултат. Той обаче не беше чак толкова безчувствен, че да не различи признаците, вещаещи сериозни неприятности, и да не усети страха, който витаеше във въздуха.

— Къде са другите? — повтори малко по-тихо. Джери Брустър, който стоеше на няколко фута от Джонсън, заговори, с което изненада сам себе си.

— В комуникационната зала, сър. Господин Милър е старши диспечерът.

Джонсън бързо тръгна към остъклената зала. Отново пъхна пурата в устата си, отвори вратата и влезе в претъпканата с хора зала.

— Милър? Тук ли си?

— Ето тук съм — отговори Джак Милър във внезапно утихналата стая.

Няколко от диспечерите отстъпиха встрани, за да направят път на Джонсън. Другите бързо излязоха от залата. Денис Евънс незабелязано се отдалечи от Милър и застана близо до вратата — така можеше както да влезе, така и да излезе. В зависимост от ситуацията.

Джери Брустър влезе неохотно в малката зала.

Джонсън приближи до компютъра. Погледна надолу към Милър.

— Какъв е проблемът?

Милър бе обмислил отговора си много внимателно, но сега, когато видя Джонсън пред себе си, можа единствено да посочи към видеоекрана.

ДО ПОЛЕТ 52: МНОГО ДОБРА РАБОТА. ЧАКАЙТЕ ИНСТРУКЦИИ. УСПОКОЙТЕ СЕ. ВСИЧКИ ТУК СЕ ТРУДИМ, ЗА ДА ВИ ВЪРНЕМ У ДОМА. Джонсън погледна Милър.

— Какво означава това, Милър? Много добра работа? Успокойте се? Що за съобщение си изпратил на пилотите ни?

Милър вдигна очи към екрана. Той самият беше така погълнат от проблема, че не можеше да си представи, че все още има някой, който не знае какво се е случило.

— Самолетът не се управлява от нашите пилоти.

— Какво? За какво говориш, по дяволите?

Джак Милър бързо протегна ръка и извади купчината разпечатки.

— Ето. Цялата история е в тях. Всичко, което знаем. Всичко… — Той замълча за момент. — Всичко, което сме направили. Боя се, че положението е много по-лошо, отколкото предполагахме.

Джонсън взе сгънатите разпечатки и започна да чете. Извади незапалената пура от устата си и я остави на масата. Прочете всичко, но не вдигна поглед от листите, които държеше в ръка.

Сьомгата, която Едуард Джонсън бе изял на обяд, започна да се надига в стомаха му. Преди по-малко от половин час бяха обсъждали кандидатурата му за президент на Транс-Юнайтид. А сега му сервираха това. Бедствията и злополуките можеха бързо да издигнат всеки ръководител. Но също толкова бързо можеха и да го унищожат. Ето защо човек трябва да знае как да се възползва от тях. Ако този инцидент беше вследствие на икономиите, които лично той бе наложил… Джонсън вдигна очи от разпечатките. Лицето му не изразяваше нищо. Прикова поглед в Джак Милър.

— Инструктирал си ги да обърнат обратно. — Това не беше въпрос, а твърдение, произнесено с равен тон, в който не се долавяше нито одобрение, нито порицание.

Милър го погледна право в очите.

— Да, сър. Вече ги обърнахме.

На Джонсън му бе нужна цяла секунда, за да разгадае неясния отговор, и още една, за да реши дали Милър не проявява неподчинение. После на лицето му се появи една от редките му усмивки.

— Да. Обърнахте ги. Добра работа.

Милър кимна. Стори му се странно, че това бе единственият коментар на шефа по експлоатацията. От друга страна обаче Едуард Джонсън никога не си хабеше приказките напразно.

Джонсън огледа залата. По един твърде перверзен, но и разбираем начин всички присъстващи едва ли не се радваха на драмата, в която бяха въвлечени. Точно от такива трагични ситуации се раждаха легендите за авиокомпаниите. Всяко негово изявление оттук нататък, всяко изражение на лицето му ще стане повод за безброй истории, които ще се предават от уста на уста. Единствено Джак Милър и младият му помощник Джери Брустър като че ли изобщо не се забавляваха.

— Сър? — Беше Джери Брустър. Той колебливо пристъпи към Джонсън.

— Какво? — Джонсън виждаше, че младият стажант е притеснен.

— Боя се, че може да съм… допринесъл за сериозността на проблема. — Брустър говореше бързо; искаше час по-скоро да приключи с това признание. — Когато видях първото съобщение SOS, не реагирах веднага. Помислих си, че е някакъв номер.

— Номер? — Джонсън повдигна едната си вежда. — Що за номер може да бъде едно послание SOS?

— Не, искам да кажа, че си помислих, че някой си прави майтап. Сметнах, че е решил да се избудалка с нас. — Брустър нервно мачкаше папката, която държеше в ръка. Това щеше да се окаже по-трудно, отколкото бе предполагал. — Но не се забавих прекалено дълго. Върнах се веднага щом…