Нелсън Демил - Мейдей

Джордж Йейтс се загледа в увеличаващата се локва кръв, която заобикаляше неподвижното тяло на пода. В мига, в който видя новите й наранявания, той схвана какво означава това. Състоянието й беше твърде очевидно и той разбра: тя вече не представлява заплаха — врагът беше сразен.

Доволен от постигнатото, Йейтс забрави за предишния си интерес към жената и насочи вниманието си към други обекти. Внимателно огледа камбуза. Подобно на диво животно, събудено от сън, той бавно и предпазливо обиколи помещението, но никъде не забеляза изход за бягство. Йейтс не обръщаше никакво внимание на растящата локва кръв на пода, нито пък на тялото, от което изтичаше кръвта.

Когато и последната й капка кръв се отцеди върху металния под на камбуза, Барбара Йоширо умря.

Едуард Джонсън вървеше бързо по дългия коридор към синята врата, на която пишеше КОНТРОЛНО-ДИСПЕЧЕРСКИ ЦЕНТЪР. Спря се рязко, пъхна една незапалена пура в устата си и изпробва няколко изражения, като се оглеждаше в една остъклена врата. Избра изражението, което нарече пренебрежение, примесено с нетърпение. Остана за секунда загледан в себе си. Изсечени скули, сивееща по слепоочията коса, студени сиви очи. На ръководна длъжност. Вицепрезидент по експлоатацията. Беше съхранил някои от качествата си на бивш работник от багажния сектор, за да изгради пред подчинените си образа на суров и безцеремонен началник, но едновременно с това бе успял да култивира у себе си лустрото, което му отваряше вратите към света на хората с бели якички. Доволен от впечатлението, което щеше да произведе с появата си при диспечерите, Джонсън продължи по пътя си.

Стигна до металната врата в дъното на коридора. Колко пъти бе извървявал това разстояние? И защо? След двадесет и седем години служба в авиокомпанията знаеше от опит, че почти всички подобни повиквания се оказват фалшива тревога. Истински сигнал за тревога бяха получили преди три години, но дори и тогава усилията им се оказаха напразно губене на време. Всички пътници на борда на онзи самолет бяха станали храна за рибите много преди той да получи съобщението.

Запита се какво ли се бе случило този път. Вероятно някой от служителите, обслужващи полета на пътническия Стратън, не можеше да намери кутията с обяда си, или някой от диспечерите не знаеше къде му е моливът. Той спря пред вратата и хвана дръжката.

Поспря за миг и си припомни онова, което вече му бе известно. Не беше много. Само едно кратко телефонно обаждане, прекъснало важен служебен обяд в ресторанта за ръководния персонал. Обадил се бе някакъв помощник-диспечер на име Евънс или Евърс. Критична ситуация, господин Джонсън. Полет 52. Но положението може би не е чак толкова лошо. Защо тогава му звънеше, по дяволите? Ето какво щеше да им каже. От изпълнителните кадри като тях се очакваше да се справят сами с всички ситуации, които не са чак толкова лоши.

Едуард Джонсън знаеше, че Полет 52 се извършва със Стратън 797. Най-модерният самолет на Транс-Юнайтид. Свръхзвуковата кралица на небесата. Ако питаха него обаче, този самолет си беше един четиристотин и дванадесет тонен боклук. При цена сто двадесет и седем милиона долара на самолет всеки проблем с някой от техните пътнически 797 се превръщаше в истинско изпитание. Самият самолет беше достатъчно надежден и печалбите от него възлизаха на едно малко състояние. Като вицепрезидент по експлоатацията той не се интересуваше от финансовата страна на проблема. Проклетият самолет бе твърде ценен и постоянно се набиваше в очите на членовете на борда на директорите. На медиите — също. Този самолет бе причина самият той да се чувства прекалено уязвим. Изваден на показ. Положението се усложняваше допълнително и от факта, че той бе един от хората, гласували за закупуването на тези самолети. Освен това съвсем наскоро бе успял да прокара програма за огромни икономии, която целеше да намали загубите чрез орязване на голяма част от ненужните проверки, изпитания и задължителната поддръжка.

Джонсън бутна вратата и влезе в контролно-диспечерския център.

— Кой е най-старшият тук? — попита веднага.

Огледа полупразното помещение. В стаята се възцари неловко мълчание, нарушавано единствено от пронизителния звън на телефоните. Джонсън извади пурата от устата си. Преди да влезе в сила корпоративната политика, забраняваща тютюнопушенето, той си пушеше на воля и не му се налагаше да държи проклетото нещо незапалено в устата си. Хленчещи копелета!