Нелсън Демил - Мейдей

— Мисля да пробвам някой друг канал. Какво ще кажеш?

Шарън Крендъл погледна празния видеоекран.

— Изчакай още минута-две. Спомням си, че понякога пилотите чакаха по десет, че и повече минути за отговор.

— Защо?

— Ами по принцип тази система не се използва за изпращане на важна информация. Чрез нея изпращат съобщения до комуникационната зала на диспечерския център само за да регистрират дадена информация.

— Виждала ли си комуникационната зала в Сан Франциско?

— Веднъж. По онова време излизах с един пилот. Той ме заведе там и ми показа компютърната система, устройствата за отпечатване на метеорологичните карти и всичко останало.

— Звучи интересно. Къде се намира тази зала?

— Непосредствено до контролно-диспечерския център.

— Дежури ли някой там?

Тя се замисли за момент.

— Не. Не мисля… Има само машини. Но хората постоянно влизат и излизат.

Бери кимна.

— Добре. Ще трябва да почакаме, докато някой влезе в залата и види съобщението. Къде се намира машината?

— В средата на залата. Помещението е малко. Ще го видят.

— Надявам се.

Крендъл зае отбранителна позиция, макар да не разбираше защо. Опита се да се концентрира върху контролния панел. Може би щеше да се сети още нещо. Означенията над контролните прибори и индикатори й изглеждаха напълно неразбираеми. RM1. LOM. Променлив ток. Жиротрансфер.

— Ето. Спомних си нещо. Това ADF. Мисля, че е някакво радио.

Бери се усмихна едва-едва.

— Да. Използва се за автоматично следване на сигнал. Обикновено сигнал, изпратен от летището. Може би ще го използваме по-късно.

— О! — Тя се облегна назад. — Тревожа се за Барбара. От доста време не се е обаждала.

Бери бе открил часовник в кабината, но той като че ли не беше в изправност.

— Колко е часът?

Тя погледна часовника си.

— Дванадесет часа и шест минути според времето в Сан Франциско.

Бери погледна своя. Осем часа и шест минути. Осем часа напред. В този момент разбра, че часовникът е сверен по гринуичко време и си припомни, че авиокомпаниите винаги отчитат времето, използвайки за база часовия пояс, признат в цял свят. Отчаяно поклати глава. Всички прибори в тази кабина сякаш му подаваха напълно безполезна информация. Радиопредавателите имаха много честоти, но не работеха. Индикаторите за курса на самолета стояха като заковани по средата на скалата, но това не му помагаше да разбере накъде летят. Часовникът му казваше, че в този момент на другия край на света площад Пикадили е окъпан от неонови светлини, а лондонските театри са вдигнали завеса за първото действие на поставените в тях пиеси. Цялата тази безполезна информация го изнервяше. Даде си сметка, че с всяка изминала минута става все по-мрачен и раздразнителен. Трябваше да се отърси от това настроение.

Изкашля се, за да прочисти пресъхналото си гърло.

— Добре поне, че времето е хубаво и все още е ден. Ако това се бе случило през нощта…

— Точно така — съгласи се Крендъл. Не беше особено ентусиазирана.

Потънаха в мълчание. Всеки един знаеше, че другият е изнервен и притеснен, но просто не можеха да намерят думи, за да се подкрепят взаимно. Бери си помисли, че би било добре, ако Стейн можеше да дойде при тях в кабината. Крендъл пък искаше Йоширо да се върне по-скоро. Никой от двамата не се опитваше да си представя как би протичал полетът, ако не бе станала тази злополука; никой не изпитваше благодарност, че е останал жив. Цялото им съществуване бе съсредоточено около тревогите за следващото действие, което щяха да предприемат през близките няколко минути.

Бери се надигна на мястото си и погледна към салона зад тях.

— Какво е положението, господин Стейн? — извика той.

Харолд Стейн се провикна в отговор:

— Долу всички утихнаха. Тези тук — също. При втория пилот няма никаква промяна.

— Повикайте Барбара Йоширо.

Стейн се провикна силно, наведен надолу към стълбището, и се ослуша напрегнато. Извърна се с лице към кабината.

— Не отговаря.

Шарън грабна слушалката на вътрешния телефон и погледна към конзолата.

— Не зная на кой номер да позвъня.

— Пробвай ги всичките.

Крендъл реши да звънне първо на пост шест в опашката на самолета. Натисна бутона и изчака. Никой не вдигна.

— Да се обадя ли на друг пост, или да изчакам на тази линия?

Бери започваше да губи търпение.

— Откъде да зная?

— Боя се за нея.

Бери бе обхванат от гняв.

— Аз бях против отиването й там. Ето че сега и тя се превърна в част от проблема, а не от разрешаването му. — Пое си дълбоко въздух.