Нелсън Демил - Мейдей

След като Транс-Юнайтид похарчи цяло състояние, за да оборудва всичките си самолети с това чудо на електрониката, новата компютърна комуникационна мрежа все още бе подвластна на някои технически затруднения. Брустър им викаше издънки. Неразбираеми съобщения. Фрази и букви, които се повтаряха екран след екран. Разместени или обърнати обратно колони от данни. Положението щеше да бъде почти смешно, ако не се налагаше постоянно да викат инженерите по поддръжката, за да ремонтират проклетото нещо. За щастие системата се използваше само за рутинни и несъществени съобщения — проблеми с храната, уточняване графика на екипажите, съобщаване на възможните полети за връзка в помощ на пасажерите, осъвременяване на данните за метеорологичните условия и маршрута на даден полет. Когато беше в изправност, системата им вършеше добра работа, а когато не работеше, просто забравяха за нея. Брустър реши да не й обръща повече внимание.

Направи крачка към вратата. Химикалите във въздуха дразнеха носа и очите му. Искаше му се час по-скоро да се махне от тези дразнители и да влезе в диспечерския център, където въздухът беше по-чист. Отвори вратата, но се поколеба. В задълженията му влизаха и съобщенията, получавани чрез компютърната мрежа. Добре де, по дяволите! Той затръшна вратата, прекоси залата и застана пред екрана. Прочете съобщението върху него.

SOS

И това беше всичко. Нищо повече. Нямаше идентификационен код, нито пък адрес. Брустър бе озадачен и ядосан. Какво, по дяволите, е това? Лудория? Шега? Нито един пилот в света не би изпратил сигнал SOS. Той бе твърде архаичен. Използването му датираше от времето на първите параходи. Подаването на подобен сигнал можеше да се сравни само с доклад за изнасилване, звучащ като Девица в беда. Как би могъл някой да погледне сериозно на подобно съобщение?

Брустър нави на руло картата и я пъхна под мишница. Загледа се в машината пред себе си. Не, всеки пилот в беда би изпратил сигнал за помощ по специалния канал за чрезвичайни произшествия чрез една от четирите радиостанции на борда на самолета му. Не би изпратил този допотопен зов за помощ по тази електронна играчка. А и дори да се бе случило невъзможното и всичките четири радиопредавателя да са излезли от строя, то пилотът, прибягнал до компютърната връзка, щеше да изпрати подробно съобщение, придружено от идентификационния му код. Значи, това, което виждаше, беше или резултат от повреда в системата, или изразяваше представата на някой от пилотите за шега. Много лоша шега. А този пилот знаеше, че шегата му няма да стигне по-далеч от комуникационната зала на Транс-Юнайтид.

Брустър си даде сметка, че той е обект на тази шега, и това го разгневи. Натисна бутона за отпечатване, направи разпечатка на съобщението и я взе в ръка.

SOS

Идиоти. Заслужават да докладва за случая. Брустър не знаеше със сигурност дали ще могат да проследят подателя на анонимното съобщение. Постъпката на този пилот беше много глупава и безотговорна и той щеше да си навлече сериозни неприятности, ако успееха да го идентифицират. Но пък от друга страна, съобщението може би се дължеше на повреда в системата. Защо да се забърква тогава? Ако докладва за случая, репутацията му сред екипажите на самолети щеше да пострада. А това би могло по някакъв начин да се отрази върху евентуалното му повишение. Милър винаги го бе съветвал да прикрива екипажите. Това рано или късно щяло да му донесе дивиденти. Брустър се радваше, че Евънс не е видял съобщението. Той смачка разпечатката, хвърли я в кошчето и излезе от залата.

Джак Милър видя Брустър да излиза от комуникационната зала.

— Джери, можеш ли скоро да ми предоставиш информацията за температурата?

Брустър погледна към другия край на залата.

— Разбира се, господин Милър. Само няколко минути. — Вдигна очи към стенния часовник. Дванадесет часа без три минути. И двамата щяха да закъснеят за обяд. Той разгъна картата върху бюрото си, затисна четирите й ъгъла, а след това взе един молив и започна да отбелязва температурните стойности върху един лист.

Джон Бери се загледа във въртящия се кодов селектор на компютъра. Реши, че не му остава нищо друго освен да смени кодовете и отново да изпрати съобщение. Този път ще напише нещо по-дълго. Даде си сметка, че импулсивното SOS беше твърде кратко и неразбираемо. Потърси някакви дневници с кодовете, но бързо осъзна, че дори и да е имало такива, те са били засмукани от въздушната струя. Щеше да се наложи да пробва всичките канали — да изпрати съобщение, да изчака за отговор и, ако не получи такъв, да премине на следващия канал. Съобщението му щеше да се появи някъде — там, където се намираше другата част на тази компютърна връзка. След като изпрати съобщения по всичките канали, ще започне отначало. Това приличаше на стрелба в тъмното, но беше за предпочитане пред бездействието. Вече едва устояваше на импулса да се залови отново за клавиатурата.