Нелсън Демил - Мейдей

— Нашето съобщение не трябва ли да се появи на екрана?

— Да.

— Не виждам нищо. По дяволите! Да го вземат дяволите този самолет!

— Мисля, че първо трябва да напечаташ съобщението и чак тогава да натиснеш бутона за предаване.

— Добре. — Бери изтри написаното. — Добре. Да видим.

Отново написа SOS. Протегна ръка и натисна бутона за изпращане на съобщението. Двамата вдигнаха очи към екрана, върху който с бели, ъгловати букви се изписа SOS.

Шарън изкрещя от радост.

— Успяхме! Успяхме! — Присегна се и стисна ръката на Бери.

Той се ухили.

— Да, по дяволите! Успяхме. Добре. Добре. — Бери обаче подозираше, че написаното върху екрана не означава много. Единственият начин да разберат дали сигналът за помощ наистина е бил изпратен от борда на техния Стратън и получен от някого, бе да изчакат за отговор, който би трябвало да се появи на екрана.

Бери беше почти сигурен, че системата не може да изпраща и получава съобщения по едно и също време, поради което устоя на изкушението да изпрати още един сигнал за помощ и нетърпеливо зачака отговор. За разлика от радиото, ако тази машина изобщо работеше, тяхното съобщение вероятно чакаше някъде да бъде прочетено. Запита се колко често се проверяват екраните на тези системи.

Минутите се нижеха, а пътническият Стратън 797 поддържаше стабилен курс на северозапад и летеше над Тихия океан.

Джон Бери съзнаваше, че това беше последната им надежда за спасение. Погледна към Шарън Крендъл. Тя като че ли също го знаеше.

— Да ти донеса ли нещо за пиене? — Той посочи към бара.

— Не. Не сега. Може би по-късно. Ти си вземи, ако искаш. Аз ще наблюдавам екрана.

— Не искам. — Той погледна първо монитора, а след това Шарън Крендъл. — Искаш ли да ти разкажа за японските бизнесмени? За японските обичаи? Много е интересно.

Тя го погледна.

— Разбира се — отвърна без особен ентусиазъм и се усмихна насила.

Усмивката й помръкна в мига, в който отново погледна към монитора. Като се изключи техният зов за помощ, изписан в горния ъгъл, екранът си оставаше злокобно празен.

Макар да не гледаше право към Стратън, лейтенант Матос остана с впечатлението, че самолетът се наклони за кратко, след което отново застана в хоризонтално положение. Обърна се към самолета и се вгледа напрегнато, но той продължи да лети хоризонтално. Пилотът се консултира с магнитния компас. Курсът беше непроменен — триста двадесет и пет градуса. Не, самолетът не бе помръднал. Било е само илюзия. Матос разтърка очи. Започваше да чувства умора.

Изтребителят F-18 изостана на около хиляда ярда разстояние от огромния въздушен лайнер. Матос реши да си спести турбулентността, предизвикана от летящия пред него Стратън, и издигна изтребителя малко по-високо. Последното съобщение, което бе получил от Нимитц, беше доста странно. То звучеше странно дори и на фона на необичайната ситуация, в която бяха изпаднали.

Полет три-четири-седем. Следвай самолета. Дръж под око прозорците на пътническия салон и кабината. Не се опитвай, повтарям, не се опитвай да установяваш контакт със Стратън. Потвърди, че си получил и разбрал съобщението. Матос изпрати потвърждение и изпълни заповедта, без да задава никакви въпроси. Ако се намираше в малко по-благоприятно положение, сигурно щеше да помоли да му разяснят смисъла на изпратеното съобщение. В момента обаче заемаше челното място в списъка с неудачници на Слоун и мисълта за това го бе принизила до състояние на абсолютна психологическа зависимост и раболепно покорство. Слоун щеше да получи всичко, което пожелае. Матос вярваше, че лудостта, обхванала Слоун, не може да не се подчинява на някакъв план.

Матос бе започнал да разпознава различните нюанси в гласа на Слоун, които се долавяха въпреки кодиращия скремблър. А последните заповеди на Слоун бяха произнесени със странен глас, който не убягна от вниманието на Матос. Гласът на капитана не звучеше нито враждебно, нито рязко. Той беше почти приятелски, ласкателен дори. Този глас сякаш казваше: Добре, Питър, ти прецака работата, но, ако изпълняваш заповедите ми, двамата ще можем да оправим тази каша.

Но как, в името господне, би могъл някой, пък бил той и капитан трети ранг Слоун, да оправи това!

Сега, когато разполагаше с повече време за размисъл, Матос изведнъж проумя, че случилото се застрашава не само собствената му кариера. До този момент бе мислил само за себе си — напълно естествена реакция предвид обстоятелствата. Сега обаче видя ситуацията в истинската й светлина. Една монументална издънка. Всичко започваше с него, но неговата грешка щеше да засегне и съсипе Слоун и всички останали, имали лошия късмет да стоят редом с него в свързочната зала. Злощастното попадение неминуемо щеше да сложи край и на кариерата на капитан Диел, командир на Нимитц, а вероятно щеше да помете и останалите членове на екипажа. Отзвукът от случилото се щеше да стигне до Пентагона, до министерството на военноморските сили, министерството на отбраната, че дори и до Белия дом. На каквото и управленско ниво да е било взето решението за провеждане изпитания на оръжие, забранено от споразумението за ограничаване на въоръженията, всички участници от това ниво надолу по веригата щяха да понесат своята отговорност. No es tu culpa, Pedro. 13 13 Не си виновен ти, Педро. — Б. пр.