Нелсън Демил - Мейдей

Бери погледна Стейн. Той седеше като вцепенен. Очевидно го преследваше мисълта за членовете на семейството му, които страдаха от мозъчни увреждания и се намираха на не повече от стотина фута разстояние. Бери се зачуди как би се държал самият той, подложен на подобно напрежение. За миг си представи Дженифър и двете си деца.

Опита се да анализира чувствата си. Беше му минала мисълта да се откаже от всичко и да изчака мига, в който самолетът ще остане без гориво. Беше обмислял обаче и възможността да пилотира огромния лайнер и да се опита да го приземи. Погледна Стейн и момичето. Помисли и за останалите пътници в салона на този 797 и в съзнанието му изплува думата евтаназия.

Бери съзнаваше, че бръмченето на двигателите притъпява безпокойството му и му внушава лъжливо усещане за сигурност. Наложената му от ситуацията летаргия го разколебаваше и, тъй като за момента като че ли не ги грозеше някаква непосредствена опасност, Бери все още не бе готов за действие. Всяка изминала минута обаче означаваше, че им остава минута по-малко летателно време. Запита се дали изобщо разполагат с достатъчно гориво, за да стигнат до най-близката суша. Знаеше, че самолети като този консумират много повече гориво, когато летят на малка височина. Предполагаше, че би могъл да забие самолета в океана. Дали този Стратън, подобно на неговия Скаймастър, разполагаше с предавател за аварийни ситуации, монтиран в опашката му? Ако имаше такъв предавател, дали беше в изправност? Ако самолетът имаше такъв предавател и ако той работеше, можеха да се надяват, че някой кораб ще улови сигнала и ще им се притече на помощ. Бери обаче не можеше да е сигурен, че те тримата ще успеят да напуснат самолета преди да е потънал. Ами другите пътници? Ако все пак успееха да излязат от самолета, колко дълго щеше да им се наложи да плуват в океана, разчитайки единствено на спасителните си жилетки? Изложени на безмилостните слънчеви лъчи, застрашени от дехидратация, бури и акули. Очевидно беше, че ако той не предприеме нещо, тримата спокойно могат да се броят за мъртви. Поради някаква причина, известна само на Господ Бог, на него, на Линда Фарли и на Харолд Стейн бе даден втори шанс, отпусната им бе възможност да спасят живота си. Той внезапно се изправи.

— Добре. Първата ни задача е да открием дали има и други пътници, които не са пострадали от… декомпресията. Господин Стейн… Харолд… искам да слезеш долу и да провериш.

Стейн погледна към стълбите. Мисълта да слезе долу, където го очакваха триста побъркани и по всяка вероятност опасни пътници, никак не му се понрави. Той не помръдна от мястото си.

На Бери му хрумна нещо друго.

— Добре. Остани тук. — Той влезе в пилотската кабина и се огледа. Най-накрая откри онова, което търсеше. Сграбчи микрофона за вътрешни съобщения и натисна бутона.Чу пращенето и дълбоко си пое дъх.

— Здравейте. Говори… говори капитанът. — Гласът му гръмна в салона за развлечения, думите му отекнаха надолу по стълбите. — Ако има някой в самолета, който… който… — По дяволите! — … който не е засегнат от декомпресията, чувства се добре и разсъждава нормално, да се качи в салона за развлечения. — Бери повтори съобщението, а след това излезе в салона.

Бери и Стейн стояха до перилата на стълбищната площадка, оглеждаха се внимателно и се ослушваха. Някои от пътниците, изтръгнати от летаргията, издаваха странни звуци — пищяха, стенеха и ръмжаха. От далечния край на пътническия салон долетя пронизителен смях. Стейн потрепера и конвулсивно тръсна глава.

— Мили Боже…

Изчакаха известно време, но никой не дойде. Бери се обърна към Стейн и постави ръка на рамото му.

— Боя се, че това не означава нищо. Там може да има някой, приклещен на мястото си и неспособен да помръдне. Или пък уплашен до смърт. Ще трябва да слезеш.

— Не искам да слизам — уплашено възрази Стейн. Бери прехапа долната си устна. Даде си сметка, че ако сега отстъпи, Харолд Стейн ще продължи да обсебва голяма част от времето и вниманието му. Разбираше го чудесно и знаеше, че човекът търси съчувствие и подкрепа. Джон Бери обаче не разполагаше с време и не можеше да си позволи лукса да изпитва състрадание.

— Стейн, пет пари не давам какво искаш. Аз не искам да умра. Това момиче — също. Онова, което искаме, вече е без значение. Единственото, с което трябва да се съобразяваме, е онова, от което се нуждаем. Аз трябва да зная дали на този шибан самолет има още някой, който би могъл да ни помогне. Трябва да намерим лекар или някой член на екипажа. Може пък сред пътниците да има и друг пилот.