Нелсън Демил - Мейдей

— Тръгвай!

Мъжът слезе няколко стъпала. Погледна Бери. На лицето му бе застинало неразгадаемо изражение. Отвори уста, промърмори нещо, а след това заговори ясно и отчетливо.

— Кой сте вие?

Бери се надвеси напред и се вгледа в лицето на мъжа. По брадичката и бялата му риза имаше следи от повръщано. Погледът му беше жив и интелигентен. По лицето му нямаше кръв, от устата му не се стичаше слюнка.

— А вие кой сте? — попита Бери.

— Харолд Стейн.

— Откъде сте?

— Какво?

— Какъв е домашният ви адрес?

Мъжът слезе още едно стъпало.

— Къде е пилотът? Бях в тоалетната, когато…

— Отговорете ми, по дяволите! Кажете домашния си адрес!

— Четъм Драйв, Бронксвил.

— Кой ден сме днес?

— Вторник. Не, сряда. Вижте, кой сте вие? Мили боже, човече, не си ли даваш сметка какво се е случило с този самолет? Къде е пилотът?

Бери усети стягане в гърдите, очите му едва не се напълниха със сълзи. Малката им групичка вече бе нараснала на трима души.

— Добре ли сте?

— Струва ми се, че да. — Стейн като че ли започваше да схваща същността на проблема. — Хората там долу…

— Зная. Качете се. Качете се, господин Стейн. Харолд Стейн направи колеблива крачка нагоре. Бери отстъпи назад. Разви колана от ръката си и го натъпка в джоба на панталона си.

— Хайде! Побързайте! — Погледна през рамо към тримата мъже и двете жени, които седяха на канапето зад него. Някои от тях бяха започнали да се размърдват. — Бързо!

Стейн се качи в салона.

— Какво, за Бога…

— По-късно. Да не би случайно да сте пилот?

— Не. Разбира се, че не съм. Редактор съм.

Бери не бе и очаквал друго, но въпреки това сърцето му се сви от страх. Огледа внимателно Харолд Стейн. На около четиридесет години. Едър на ръст. Интелигентно лице. Би могъл да се окаже полезен.

Стейн бе приковал поглед в отворената врата на пилотската кабина.

— Ей, какво се е случило с пилота, за Бога?

Бери посочи с палец през рамо.

Стейн огледа по-внимателно сцената в салона.

— О, не! Боже мили…

— Добре, господин Стейн. Забравете за пилота. Хайде да поговорим за оцеляването ни.

— Оцеляване.

Стейн кимна. Проумяваше едва десетина процента от онова, което се случваше с него. И сам се бе досетил, че са изпаднали в ужасна беда, но до този момент бе смятал, че пилотите продължават да пилотират самолета. Погледна отново към кабината и видя, че щурвалът на капитана се движи.

— Кой…

— Автопилотът.

— Какво се случи?

Бери сви рамене.

— Бомба, предполагам. — Не беше убеден обаче, че двете дупки върху корпуса на самолета са причинени от бомба. Освен това не бе чул експлозия на борда. — Вие видяхте ли нещо? Чухте ли нещо необичайно?

Стейн поклати отрицателно глава.

Двамата мъже стояха сковано по средата на салона и не знаеха какво да правят оттук нататък. Ужасяващите размери на катастрофата, както и мълниеносната скорост, с която се бяха развили събитията, ги бяха извадили от равновесие и те имаха нужда от няколко минути покой, за да се ориентират и осъзнаят. Най-накрая Стейн проговори.

— Само ние двамата ли сме?

Бери се обърна към кабината.

— Линда, излез.

Момичето изтича от кабината, застана плътно до Бери, а той я прегърна през раменете — приличаше на баща, представящ дъщеря на фамилната сбирка на целия им род.

Бери почувства до себе си треперещото й телце. Погледна надолу към нея и заговори.

— Това е господин Стейн. Той ще ни помогне.

На лицето на Стейн се появи смутена усмивка. Очите му продължаваха да оглеждат салона.

— Аз съм Джон Бери. — Протегна ръка. Стейн я стисна.

Бери погледна момичето.

— Това е Линда Фарли.

Ситуацията беше почти нереална, но баналните реплики му подействаха успокояващо. Не им оставаше нищо друго. Нормалното, цивилизовано поведение щеше да доведе след себе си разумни доводи, разговори и действия.

— Хайде да седнем — предложи Бери. Беше развил нещо като собственическо отношение към салона и пилотската кабина. Посочи едно празно канапе точно срещу кабината. Пред канапето с форма на подкова имаше ниска масичка.

— Желаете ли нещо за пиене, господин Стейн?

— Харолд. Да, моля.

Бери се приближи до бара и намери две бутилки Кънейдиън клъб и кутийка кола. Занесе ги до масичката и седна на канапето. Отвори бутилката и отпи. Само преди десет минути заобикалящата го сцена го бе извадила от равновесие, но, подобно на всеки човек, оцелял при подобно бедствие, той също бе започнал да се абстрахира от разрушенията, които за момента бяха без значение, и бе насочил цялото си внимание към проблемите, пред които бе изправен.