Нелсън Демил - Мейдей

Харолд Стейн отпиваше от алкохола, а очите му разглеждаха картината, която го заобикаляше. Двама униформени мъже лежаха край пианото в далечния ъгъл вляво от стълбището. Единият мърдаше, другият — не. Трети мъж в униформа лежеше до задната стена на салона. Лицето и тялото му бяха покрити с одеяло. Барът в противоположния ъгъл беше изцяло опустошен. Точно пред тях имаше още едно канапе с форма на подкова. На него седяха трима мъже и две жени, привързани с предпазни колани. От време на време телата им потреперваха, разтърсвани от спазми. Всяка промяна в позите им бе по-страховита и гротескна от предишните.

Стейн извърна поглед и се загледа към столовете до лявата стена на салона. Мъж с тъмни очила седеше неподвижно с протегнати нагоре ръце — очевидно се бе опитвал да достигне висящата над главата му кислородна маска. Върху една от масичките лежеше възрастен мъж — по всичко личеше, че той също е мъртъв. Стара жена, в съзнание и силно превъзбудена, се криеше зад стола на мъжа. От време на време надничаше иззад облегалката и проплакваше. Млада стюардеса, също в съзнание, лежеше свита на пода близо до масичката и плачеше. Синият плюшен килим бе осеян с дрехи и всевъзможни лични вещи и джунджурии.

— Това е чудовищно…

— Нека да запазим спокойствие. Това — Бери махна с ръка — не ни засяга… освен ако те не станат… опасни и неконтролируеми.

— Да, добре. — Стейн като че ли се замисли. — Може би сме длъжни да… помогнем на тези хора… да слязат долу.

Бери кимна.

— Да. Те ни разсейват и ни въздействат, но не съм сигурен, че това ще е най-доброто за тях. Аз… Както и да е! Няма да е лесно да го направим. Нека засега оставим всичко както си е.

— Добре.

Бери се наведе напред.

— Къде беше когато… въздухът излетя навън? — Бери бе започнал да търси отговори. Ако можеше да си обясни случилото се, би могъл да предложи и някакво разрешение на проблема.

— Казах ти вече. В тоалетната. Момичето остави колата на масата.

— Аз също, господин Бери.

— Добре — заключи Бери. — Това е. Аз също бях в тоалетната. В тоалетните се е задържал повече въздух. Някой от вас губил ли е съзнание?

И двамата кимнаха утвърдително.

— Така. Но сега и тримата сме добре. Пътниците, които не са си сложили кислородни маски, са мъртви. Останалите, възползвали се от маските, са или мъртви, или страдат от мозъчни увреждания.

Стейн се наведе напред и тихо попита.

— Мозъчни увреждания?

— Да. Разбира се. На такова прилича, нали?

— Ами… да. Аз… съпругата ми… двете ми деца… — Стейн покри лицето си с ръце.

Бери, кой знае защо, изобщо не бе помислил за това. Той самият пътуваше все сам от толкова години насам, че бе свикнал да мисли единствено за себе си. Дори и у дома, той сякаш разсъждаваше предимно в единствено число. Всичко се бе случило толкова бързо, че дори не бе осъзнал най-очевидното. Дори и по отношение на Линда Фарли. Тя по всяка вероятност също не пътуваше сама.

— Съжалявам, Харолд. Не знаех… — Проумя, че ще загуби Стейн. А с него и момичето. — Чуйте ме, аз съм пилот и имам известен опит в пилотирането на самолет. А и последиците от… кислородния глад са временни. Не исках да кажа мозъчно увреждане — терминът е неподходящ. Мисля, че мога да приземя този самолет, след което всички ще получат медицинска помощ и тогава… е, ще се оправят. Сега трябва да ми помогнете, за да мога да върна всички у дома. Нали? — Обърна се към момичето, което бе започнало да плаче отново. — Имаше ли някой с теб, Линда? Хайде! Поеми си дълбоко въздух и ми отговори.

Линда Фарли избърса сълзите си.

— Да, майка ми. Ние бяхме… Опитах се да я намеря. Но после всичко се случи толкова бързо…

— Да, сигурен съм, че е добре. Къде беше седнала? — Съжали за въпроса в момента, в който го зададе. Нещо обаче го подтикваше да разбере.

— По средата. Мисля, че беше близо до дупката. — Очите й отново се напълниха със сълзи. И сама разбираше какво означава това.

Джон Бери се извърна настрана и съсредоточи вниманието си върху една картина, окачена на отсрещната стена, близо до пианото. Репродукция на известното платно на Дали Присъствието на паметта. Фантастична купчина от разтопени часовници, разпръснати сред чудат, сюрреалистичен пейзаж. Ако имаше картина, която да приляга напълно на обстановката в помещението, това бе именно това произведение на Дали.. Бери отмести поглед и се загледа в бялата пластмасова масичка пред себе си. На него му бяха спестени всички скърби и тревоги — той трябваше да мисли единствено за собственото си оцеляване. Благодарен беше поне за това. Ако успееха да се върнат у дома, единствено той сред оцелелите щеше да остави трагедията зад гърба си без дълбоки белези в душата си. Всъщност, с известно чувство на вина си помисли Бери, той би могъл дори да си извлече положителна поука от случилото се. На борда на този самолет обаче имаше близо триста и петдесет човека. Спомни си, че официалният термин, използван в подобни ситуации, е души. Колко странно. И повечето от тези души бяха мъртви или умираха. Дяволски висока цена за личностното възкресяване на Джон Бери. Ако изобщо оцелееше.