Нелсън Демил - Мейдей

Нещо странно привлече вниманието му и той погледна надолу към лявото си коляно. Загледа се в отворения предпазен капак и прочете думите, изписани върху него. ГЛАВЕН ПРЕВКЛЮЧВАТЕЛ НА АВТОПИЛОТА. Ключът беше в положение ВКЛЮЧЕНО. Бери разбра какво се бе случило. Капитанът се бе уплашил, или просто бе изгубил съзнание малко преди да успее да изпълни последната си мисия. Бери кимна. Имаше резон в подобно действие. За него обаче не съществуваше подобна възможност. Не още. Протегна ръка и затвори капака.

Установи, че в душата му се надига здравословен гняв срещу съдбата и срещу смъртта. Не за друго, а защото искаше да каже на съпругата си, че наистина е мислил за нея. Още една несвършена работа. Наведе се напред и сграбчи микрофона.

— Мейдей! Мейдей, копелета такива! Отговорете! Мейдей!

Започна да сменя каналите, които използваше, като редуваше честотите, запазени за радиовръзки в авиацията. Съзнаваше, че трябва да използва само думи, познати в цял свят. Обясненията щеше да остави за по-късно — след като осъществи контакт.

— Мейдей! Мейдей! Мейдей! Мейдей! — Изчака за отговор, но отново не последва такъв.

Изпаднал в отчаяние, Бери започна произволно да върти каналите и да предава по всяка една от четирите станции в кабината.

— Мейдей, Мейдей, Мейдей, Мейдей. Върна се на първоначалната честота.

— Това е полет на Транс-Юнайтид… — Какъв беше номерът на полета? Имаше ли някакво значение изобщо? Опита се да си припомни номера, изписан върху бордната му карта, но не можа. — Тук самолет Стратън 797 на авиолинии Транс-Юнайтид, изпълняващ полет до Токио. Мейдей! Чува ли ме някой? Мейдей! До ръководител полети на Транс-Юнайтид… Тук е самолет Стратън 797, пътуващ за Токио. Извънредно положение на борда. Чувате ли ме? — Отново се заслуша за отговор. Нищо.

При всяко натискане на бутона от негова страна светлините на радиоприемниците премигваха. По шума, долитащ от високоговорителите в кабината, Бери съдеше, че радиото е в изправност. Поради някаква причина обаче не успяваше да изпрати съобщение. Предположи, че нещо — вероятно антената — се е повредило. Надявал се бе, че някой от пилотите в кабината е успял да изпрати сигнал за помощ, но сега вече бе почти сигурен, че се е заблуждавал. Бери не можеше да изпрати радиосигнал, но съзнаваше, че вината за това не е негова. Радиопредавателите бяха настроени от самите пилоти. Само че те просто не работеха. Бяха извън строя, а това означаваше, че сигнал за помощ не е бил и няма да бъде изпратен.

Без функциониращо радио шансът за благополучно приземяване на самолета клонеше към нула. Бери изпита едва ли не облекчение. Никак не му харесваше мисълта, че отговорността за пилотирането и приземяването на тази огромна машина ще легне на плещите му. Въпреки това искаше да живее. Той остави микрофона и се загледа в кристалносиньото небе. Едва сега можеше да види проблемите си на земята в истинската им светлина. Можеше и щеше да промени много неща, ако някога се върнеше в Ню Йорк. Помисли си, че сигурно всички хора разсъждават по този начин пред лицето на смъртта. Всички разчитат на още една възможност. Малцината щастливци, получили втори шанс в живота, обаче рядко спазват дадените пред себе си обещания и не променят почти нищо в живота си. Въпреки това на Бери не му се искаше да се свие на пода в очакване на смъртта. Нали точно това бе правил през последните десет години… Трябваше да премисли всичко още веднъж. По-късно.

Джон Бери се обърна и погледна към салона през отворената врата. Капитанът и вторият пилот лежаха близо до пианото, завити с одеяла. Двамата с момичето бяха пренесли трупа на втория помощник-пилот до отсрещната стена и го бяха покрили с едно одеяло.

Бери се загледа в стюардесата. Тери. Тя седеше на едно канапе и си говореше несвързано. Лицето й бе омазано с кръв и слюнка. Изглеждаше спокойна, но Бери реши, че трябва да я наблюдава внимателно. Щеше да се наложи да я държи далеч от пилотската кабина, където би могла да причини огромни неприятности.

Бери забеляза, че възрастната дама бе престанала да говори на мъртвия си съпруг. Видя я да клечи зад един стол. От време на време надничаше иззад облегалката му и издаваше странни звуци. По нейното лице също се стичаха лиги и кръв. Тялото на съпруга й все още лежеше захлупено върху масата, но позата бе леко променена. Бери се зачуди дали труповете не са започнали вече да се вкочанясват.

Петимата пътници, насядали върху канапето с форма на подкова, продължаваха да са в безсъзнание. Една симпатична млада жена издаваше неестествени гърлени звуци и Бери си помисли, че това може би е така наречената предсмъртна агония.