Нелсън Демил - Мейдей

Бери кимна. Вторият пилот би могъл да се съвземе достатъчно, за да помогне на Бери да управлява самолета. Надяваше се, че с помощта и указанията на Маквери ще може да се справи с този Стратън 797. Може би.

Момичето донесе одеялото. Двамата клекнаха по средата на салона и се заеха да създадат някакви удобства за пилота. Бери хвърли един поглед към кабината. Знаеше, че съвсем скоро щеше да се наложи двамата с момичето да измъкнат капитана от мястото му и да изнесат безжизненото тяло на бордовия инженер. Това обаче можеше да почака още няколко минути. Бери съсредоточи цялото си внимание върху втория пилот. Той несъмнено бе единствената им надежда.

Бери погледна момичето.

— Как се казваш? — попита той.

— Линда. Линда Фарли.

— Сама ли си?

— Да.

— На колко години си?

— След четири дни ще стана на тринадесет… Гласчето й изтъня и Бери се опита да се усмихне.

Помисли си: Честит рожден ден, Линда!

Бери и Линда се постараха да осигурят възможно най-големи удобства за втория пилот Даниел Маквери. И изобщо не забелязаха самолета, прелетял на около шейсет фута от мястото, на което бяха коленичили.

— База, не забелязвам признаци на живот в пътническия салон. — Матос бе раздвоил вниманието си между дългата редица прозорци и техническите изисквания, които поставяше пред него стремежът му да лети успоредно на пътническия самолет. Ръцете му непрекъснато сновяха между дроселите и контролния лост и извършваха корекциите в курса, позволяващи му да лети възможно най-близо до самолета.

Изтребителят летеше малко по-високо от пътническия лайнер, но Матос не се осмеляваше да застане успоредно на дългата редица прозорци. Въздушният поток, образуващ се край гигантското крило на свръхзвуковия самолет, създаваше силна турбулентност на тази височина. Матос предпочиташе да лети в по-спокойната зона, разположена на десетина фута над самолета.

— Не се вижда съвсем ясно. В салона е тъмно. — Слънцето огряваше и двата самолета с ярките си лъчи и всеки опит да се надникне през някое от малките прозорчета във вътрешността на самолета бе обречен на неуспех. Матос вече разбираше това. Първоначално смяташе, че ще може да надникне през някоя от двете дупки в корпуса. Но не се получи. Имаше струпани твърде много отломки, които хвърляха прекалено много сенки. Даже и да имаше оцелели сред пътниците, те едва ли щяха да стоят близо до дупките. Вятърът щеше да ги прогони оттам. Матос съзнаваше, че би могъл да види само онези хора, които искаха да бъдат видяни. Те трябваше да притиснат лица към прозорците, за да може той да ги забележи. Ако се отдръпнат само един-два фута по-навътре, лицата им ще се потопят в относителния мрак, който цареше в самолета.

Оцелелите обаче със сигурност щяха да се постараят да бъдат видяни. Щяха да се опитат да привлекат вниманието на Матос. За да им помогне.

— Добре, Матос. В пътническия салон няма никой. Иди и провери пилотската кабина.

В гласа на Слоун отново се усещаше нетърпение. Заповедни нотки. Грубост. Той очевидно искаше час по-скоро да приключат с това. Матос не можеше да си обясни какво се целеше с всичкото това бързане. За момент се зачуди какви ли заповеди щеше да получи след това.

Матос бавно увеличи скоростта. В момента, в който прелиташе край най-широката част от корпуса на самолета, той леко измести своя F-18 вдясно и краят на крилото му се озова само на десетина фута от пътническия 797.

Тъкмо завършваше маневрата, когато нещо привлече погледа му. Остана с впечатлението, че е доловил някакво движение. Нещо на борда на Стратън като че ли помръдна. В пилотската кабина има някой. Някой оцелял, каза си Матос.

Той напрегнато се вгледа в самолета. Кабината беше относително тясна, а прозорците й огромни, което донякъде улесняваше Матос в усилията му да погледне вътре. Мястото на втория пилот.

Нещо бе помръднало в дясната част на кабината. Или така му се бе сторило. Сега вече не беше толкова сигурен. Гледаше внимателно, но не видя нищо. Ако там все още имаше хора, те сигурно се бяха свили на пода. Под прозорците.

Сигурно е било отражение. Слънчев лъч, отразил се в прозорците на кабината. Няма живи на борда, помисли си Матос. Остана така още минута, загледан в самолета, а след това отдалечи своя F-18 от пътническия лайнер.

Емоционалната рана на лейтенант Питър Матос отново зееше болезнено отворена.

— База, в кабината няма никой. Няма оцелели на борда. — Колкото и да се опитваше да се контролира, Матос просто не можеше да продължава да бъде безпристрастен наблюдател. Сърцето му сякаш се качи в гърлото му. Es tu culpa, Pedro.