Нелсън Демил - Мейдей

— Скоро ще получим информацията. Ако ли не, тогава… — Милър замълча и се замисли. Не му се искаше да отправи запитването до Полет 52 по честотите, запазени за контрола върху въздушния трафик, защото така съобщението щеше да стане достояние на всички. Насочи поглед към вратата на малката остъклена комуникационна зала, където се помещаваше компютърната видеосистема за връзка. — Ако не се обадят до, да речем един час, изпрати им запитване по компютърната система.

Евънс изръмжа нещо в отговор. По радиото щеше да стане по-лесно и по-бързо — съобщенията, изпратени чрез компютърната система, понякога изобщо не пристигаха — но Милър винаги бе държал на внимателното отношение към пилотите и на дискретността. Евънс обаче смяташе, че не е нужно да са чак толкова деликатни — щом един капитан не изпълнява съвестно задълженията си, той заслужава да бъде повикан по радиото и предупреден за пропуските си.

Евънс избута компютърните разпечатки настрана и се върна на бюрото си.

Милър погледна отново монитора, след което натисна един бутон и изключи дисплея.

— Денят там сигурно е чудесен — подвикна той на Евънс. — Сега сигурно пият кафе и мечтаят.

Евънс изломоти нещо неразбираемо и се зае да вкарва в компютъра данните, получени току-що от някакъв друг полет.

Милър не сваляше поглед от часовника. Всички в залата се умълчаха — чуваше се единствено бръмченето на електронната апаратура. Милър съсредоточи цялото си внимание върху минутната стрелка. Беше свикнал с подобно очакване, но в такива моменти винаги изпитваше известна нервност. Същото чувство, което го тормозеше при всяко закъснение на жена му. Или на децата му — син и дъщеря тийнейджъри. В подобни случаи времето летеше твърде бързо, минутите се нижеха неусетно, очакването се превръщаше в истинско мъчение и човек започваше да си мисли все лоши неща.

Джон Бери седеше на капитанското място, превързал се с предпазния колан. Лъчите на обедното слънце струяха през прозорците на кабината и го обливаха в ярката си светлина. Той отново натисна бутона за радиовръзка върху микрофона и заговори високо и ясно.

— Чувате ли ме? Чува ли ме някой?

Челото му бе осеяно със ситни капчици пот, устата му бе пресъхнала.

С дясната си ръка се опита внимателно да настрои аудиопанела.

— Мейдей! Чувате ли ме? Мейдей! Никой ли не ме чува? Мейдей! 11 11 Мейдей — от фр. m’aidez, помогни ми, Международен радиосигнал за международна помощ, който се изпраща от самолети и кораби, изпаднали в беда — Б. пр.

Той се облегна назад и се заслуша. Очакваше да чуе познатото пращене, писукането, предшестващо всяко радиосъобщение. От говорителите обаче не долетя никакъв звук.

Бери се прегърби на мястото си. Беше объркан. През годините, през които бе пилотирал самолет, се бе научил ако не друго, то поне да използва радиото за връзка със земята. Дори и в свръхмодерния Стратън системата за радиовръзка изглеждаше сравнително проста. Приемниците на лайнера не бяха кой знае колко по-различни от тези на самолетите, с които бе летял. И въпреки това очевидно имаше някаква тънкост, известна само на посветените, която осуетяваше опитите му да изпрати сигнал за помощ. Но каква? И защо? Защо тези радиостанции да са по-различни?

— По дяволите! — Бери се запита как изобщо би могъл да се надява, че ще може да пилотира огромния самолет, щом не може да се справи дори с радиото.

Завладя го непреодолимо желание да поговори с някого. Не ставаше дума само за необходимостта да съобщи за нещастието и да помоли за помощ. В душата му се надигна неистов копнеж да чуе друг човешки глас. Минутите обаче летяха една след друга и Бери започваше да губи надежда. Чувствата му се люшкаха от безумна паника до пълно отчаяние и униние. Ръцете му се разтрепериха толкова силно, че той се отказа от опитите си да изпрати съобщение, облегна се назад и се опита да се успокои. Погледна към навигационните прибори пред себе си. Всичко изглеждаше наред, но след провала с радиото той започваше да се съмнява в способностите си да отчете и най-елементарните показания. Болшинството от уредите в пилотската кабина бяха стандартни и му изглеждаха познати. Но показанията им — височина, скорост, количество гориво, температура на двигателите — бяха твърде подробни и многобройни. Бери се опита да си представи, че лети със своя Скаймастър, и се постара да сведе проблема до познатите му параметри.

Погледна количеството гориво. Стрелката сочеше малко под половината. Не би могъл да изчисли какво означава това при настоящата скорост и при височината, на която летяха. Стрелката обаче щеше да продължи да клони наляво, минутите щяха да се превърнат в часове и той щеше да открие отговора на този въпрос. Погледна контролните лостове, които помръдваха леко от време на време — напред, назад, наляво, надясно. Крачните лостове за управление на кормилото също се движеха. Полетът протичаше нормално.