Нелсън Демил - Мейдей

В салона миришеше на фекалии, урина и повръщано. Бери затвори очи и притисна слепоочията си с пръсти. Все още го болеше глава вследствие недостига на кислород. Започна и да му се гади.

Отвори очи и отново огледа салона. В началото бе смятал, че състоянието на тези хора може да се подобри, надявал се бе, че уврежданията им не са необратими. Сега обаче бе почти сигурен, че подобрение няма да има. Светът му бе разделен категорично и безпрекословно на две — Ние и Те. А Те бяха много повече на брой.

Бери се приближи до момичето и сложи ръка на рамото му. Отчуждението на собствената му дъщеря започна, когато тя бе на възрастта на това момиче. Това обаче се бе случило на земята. Тук, във въздуха, авторитетът му бе неоспорим.

— Ще трябва да се успокоиш, защото имам нужда от помощта ти.

Линда Фарли избърса сълзите си и кимна.

Бери се приближи до бара, намери кутийка кока-кола и я отвори. Разтършува се из отломките, струпани под бара, и измъкна здрава миниатюрна бутилчица алкохол. Джони Уокър, червен етикет. Отвори я, изгълта съдържанието й от унция и половина 12 12 1 унция = 28,3 гр — Б. пр. наведнъж, а колата занесе на момичето.

— Заповядай. Момичето я взе и отпи.

— Благодаря.

Бери коленичи до Маквери и вдигна клепачите му. Зениците му бяха умерено разширени. Дишането му беше равномерно, но плитко. Вдигна поглед към момичето.

— Видя ли го да помръдва изобщо? Линда кимна.

— Отвори си очите веднъж. Каза нещо, но не го разбрах. — Тя посочи към Стюарт. — Той също помръдна.

Бери се обърна към Стюарт. Кръвта и следите от повръщано бяха засъхнали по лицето му. Повдигна клепачите му. Зениците му бяха напълно разширени. Кожата на капитана беше влажна и лепкава, дишането — неравномерно. Човекът умираше.

Бери се изправи и отново погледна надолу към Маквери. Ако вторият пилот дойдеше в съзнание — ако изобщо бе запазил разсъдъка си — може би щяха да имат някакви изгледи за успех. Самолетът продължаваше да лети. Трябваше само човек, който да го управлява. Бери си помисли, че би могъл да се справи, ако има кой да му дава указания. Би могъл да получава инструкции по радиото, ако успее да го включи, или пък направо от втория пилот. Без чужда помощ обаче нямаше да се справи и щеше да му се наложи да преживее в пълно съзнание часовете, делящи го от неизбежната им гибел. В този момент почти завиждаше на останалите пътници.

— Чуй!

Бери погледна момичето, а след това спря да диша за миг и се заслуша.

— Стълбите — прошепна тя. Бери кимна.

— Пази тишина.

Спираловидното метално стълбище, което водеше надолу към първокласния сектор, очевидно е било разхлабено при удара. Бери си спомни, че то бе проскърцвало под тежестта му, докато той се изкачваше към кабината. В момента също скърцаше.

Бери вече съвсем ясно чуваше стъпките. Бяха бавни и колебливи. Реши, че към тях идва само един човек, но не можеше да е сигурен.

Бързо обходи салона, опитвайки се да намери нещо, с което да се отбранява. Столовете пред бара бяха закрепени неподвижно към пода, разхвърляните бутилчици бяха съвсем миниатюрни, а безалкохолните напитки бяха в кутийки, за отварянето на които не се използваха отварачки. Бери забеляза купа с нарязани лимони. Нож не се виждаше.

— По дяволите!

Погледна към пода. Всички подвижни предмети очевидно са били засмукани от въздушната струя и запратени надолу по стълбите. Бери отчаяно се огледа, търсейки малко куфарче, чадър или пък бастуна на слепеца. Знаеше обаче, че няма да намери нищо.

Шумът от стъпките се усили.

Линда Фарли изпищя.

Бери погледна към стълбите и видя върха на мъжка глава. Извика на момичето:

— Влез в кабината и стой там! Тръгвай!

След това бързо заобиколи стълбищната площадка и коленичи край тялото на Карл Феслър. Измъкна колана на панталона му, нави го около дясната си ръка, която все още го болеше след конфронтацията му с пътника в долния салон. Остави катарамата да се люлее свободно.

Бери бързо се изправи и се доближи до стълбищната площадка, оградена с парапет. Погледна надолу и видя някакъв едър мъж, който гледаше право в него.

— Спри!

Мъжът спря.

Бери забеляза, че ръцете на непознатия бяха върху пода — само на няколко инча от глезените му. Бери отстъпи назад.

— Слизай долу! — Вдигна ръка и размаха колана. Мъжът се поколеба.

Бери съзнаваше, че от мястото, на което бе застанал, можеше да възпре всеки, решил да се качи при него. Той обаче не можеше да стои все там.