Нелсън Демил - Мейдей

F-18 започна да изостава зад пътническия Стратън. Той прелетя само на 60 фута от прозорците на салона за развлечения на горния етаж. Неспособен да си наложи да погледне отново към разрушения самолет, Питър Матос гледаше право пред себе си.

Джак Милър седеше зад дългото си, функционално бюро в средата на едно силно осветено помещение без прозорци. Погледна часовника на стената — единадесет часа и тридесет и седем минути — а после насочи поглед към помощника си, Денис Евънс, който, седнал зад своето бюро, прелистваше безцелно някакви документи.

— След пет минути ще взема обедната си почивка, Денис.

Евънс вдигна поглед от бюрото си.

— Добре.

Контролно-диспечерският център на Транс-Юнайтид на международното летище в Сан Франциско бе обхванат от обичайното затишие, характерно за средата на деня. Всички сутрешни полети отдавна вече бяха във въздуха, а все още бе рано за изготвяне на летателните планове на самолетите, излитащи в късния следобед. Диспечерите запълваха времето си с четене на вестници, помощниците им се правеха на затрупани от работа, а стажантите се опитваха да създадат добро впечатление за себе си.

Милър се прозина и се протегна. След двадесет и две години служба в Транс-Юнайтид беше натрупал достатъчно стаж, за да получи двете неща, към които се бе стремил винаги: дневна смяна от девет сутринта до пет след обяд и назначение в сектора за тихоокеански полети. Сега обаче, когато бе постигнал целите си, Милър се чувстваше отегчен. Почти копнееше за нощните смени и за работата в далеч по-напрегнатия южноамерикански сектор.

Милър разсеяно разлисти страниците на Спортс илъстрейтид, след което бутна списанието настрана. Погледна компютърния панел, на който следеше поверените му полети. В момента отговаряше само за четири полета: Полет 243 от Хонолулу, 10 от Мелбърн, 377 до Таити и 52 до Токио.

Метеорологичните условия по тези тихоокеански маршрути бяха благоприятни. Четирите самолета разполагаха с достатъчно резервно гориво. Не се очертаваха никакви проблеми, така че Милър нямаше какво толкова да прави. В дни като този се улавяше, че често поглежда към часовника. Погледът му случайно попадна на някаква празна графа върху дисплея. Той се съсредоточи за няколко секунди.

— Денис! — Дългите години практика бяха школували гласа му, който заглуши всевъзможните звуци в залата, без да се налага Милър да говори особено високо. — Денис, да не си забравил да въведеш последните данни от Полет 52?

— Чакай малко. — Младият мъж се приближи до купчина компютърни разпечатки и ги прелисти. Когато свърши, ги прерови отново — този път по-бавно. След това вдигна поглед и се провикна от другия край на залата. — Не съм ги получил. Просрочват времето. Искаш ли да изпратя запитване?

Милър никак не харесваше използваната от Денис Евънс дума просрочен. В авиационната практика подтекстът й бе съвършено различен от този на думата закъснял. Погледна стенния часовник. Докладът за горивото и местоположението на самолета закъсняваше само с няколко минути. Закъснение. Съвсем в реда на нещата. Информацията, която трябваше да съобщят, не беше от жизненоважно значение. И въпреки това Милър при никакви обстоятелства не би излязъл в почивка в момент като този, в който имаше отклонение от рутинния им график на работа. Преди двадесет години му се бе случило да отиде на вечеря, без да е попълнил всички данни за възложените му полети. Когато се върна, завари всичките изпълнителни директори на компанията в диспечерския център. Един от новите самолети Боинг 707 се бе разбил някъде край Мексиканския залив. Това бе нощта, в която му стана ясен смисълът, скрит зад просрочен.

Милър отново се обърна към стенния часовник, а след това насочи поглед към монитора. Не му харесваше това закъснение, но не беше кой знае колко притеснен.

— Е… все още разполагаме с достатъчно време.

Натисна няколко клавиша по клавиатурата и на монитора се появи нова информация. Милър прочете имената на членовете на екипажа. Това на Алън Стюарт му беше много добре познато. Както често се случва при съвременните делови взаимоотношения, двамата мъже се познаваха само благодарение на компютърните комуникации. За Милър капитан Стюарт бе само един глас по телефона или радиото. И въпреки това имаше чувството, че го познава добре. Освен това знаеше, че капитанът на Полет 52 е човек, на когото може да се разчита. Милър не познаваше другите членове на екипажа, но знаеше със сигурност, че Стюарт е строг капитан, който държи на дисциплината. Предполагаше, че Стюарт скоро ще забележи недоглеждането на бордовия инженер и веднага ще изпрати последните данни за полета. Най-сигурният начин един диспечер да изпадне в немилост е като притеснява някой пилот — особено пък съвестен и дисциплиниран човек като Стюарт. А Джак Милър нямаше никакво намерение да допуска подобна грешка през времето, оставащо му до пенсия. В такива случаи на преден план излизаше помощникът му Евънс. Той вдигна поглед към Евънс, който продължаваше да прехвърля съобщенията.