Нелсън Демил - Мейдей

Хенингс се изправи непохватно. Всяко мускулче от тялото му бе сковано от напрежение. Слоун държеше телефонната слушалка. Хенингс плъзна поглед към дигиталния часовник. Изтече половин минута, но мозъкът му сякаш отказваше да функционира. Хенингс се обърна към Слоун. Имаше чувството, че целият живот е замрял в очакване на неговото решение. Най-накрая контраадмиралът от запаса Рандолф Хенингс изрази съгласието си с едва забележимо кимане с глава.

Младото момиче се притискаше към Джон Бери, който стоеше на пътеката в предната част на пътническия салон на бедстващия самолет. Бръмченето на четирите самолетни двигателя и шумът, предизвикан от въздушния поток между двете дупки в корпуса, отекваха в салона, но Бери чуваше риданията на момичето и усещаше горещите му сълзи, които капеха по ръката му. Изпитваше огромна благодарност към това дете заради физическото му присъствие. Не би могъл да се справи съвсем сам с целия този кошмар. Всяка компания, пък дори и на едно дете, беше за предпочитане.

Бери долови някакъв приглушен шум зад гърба си и това бе първият признак, който му подсказа, че нещо неочаквано и непредвидено ще наруши този кратък миг на спокойствие. Той се обърна, без да изпуска детето от прегръдките си.

— Лягай! — изкрещя Бери и бутна момичето на едно празно място на централната редица. Висок и мускулест мъж с обезумели очи тичаше към тях, стиснал във вдигнатата си дясна ръка назъбено парче от поднос за сервиране. Хората, които вървяха след него, спряха преди да стигнат до Бери и момичето. Изглеждаха не толкова агресивни колкото любопитни. Стояха мълчаливо и с изумление наблюдаваха сцената, разиграваща се пред очите им.

Мъжът крещеше неразбираемо. Лицето му бе разкривено от омраза, от челото му се стичаше пот. Увреденият му мозък, кой знае как, бе успял да формулира мисълта, че детето плаче, защото Бери го е наранил. Мъжът щеше да защити младото момиче. Щеше да убие Бери.

— Спри! — изрева Бери.

Мъжът беше почти до него и Бери се извъртя на една страна. Назъбеният край на подноса мина край него, без да го нарани. Умопобърканият мъж не беше достоен противник за един здрав и напълно нормален човек. Джон Бери заби десния си юмрук в челюстта му и го отхвърли през няколко стола назад.

Бери застана по средата на пътеката. Дясната му ръка пулсираше от болка и той за миг си помисли, че може да я е счупил. Леко я разтърка, за да притъпи болката, и почувства, че в душата му се надига отдавна забравеното чувство на задоволство и гордост от самия себе си. Беше успял да защити себе си и момичето.

Бери изгледа яростно останалите пътници и размаха юмруци. Това беше само поза, демонстрация на сила, предназначена да уплаши шепата хора, които стояха около него и го наблюдаваха. Дълбоко в душата си той изпитваше желание да избяга. Но съзнаваше, че не би имал никакъв шанс, ако всичките го нападнат едновременно. Малоумни или не, те бяха твърде много, за да ги победи. Надяваше се, че заплашителните му жестове ще са достатъчни, за да ги уплашат и задържат на разстояние.

В умовете на пътниците от време на време проблесваше някоя разумна мисъл, която криволичеше между белите петна на увредените им мозъци. Те все още можеха да изпитват страх и поради това започнаха един по един да отстъпват. Бери благодари на Бога, че не притежаваха достатъчно самообладание и ум, за да се обединят срещу него. Нападението им се размина. За момента поне.

Бери хвана момичето за ръка и го поведе към витото стълбище.

— Добре ли сте, господине — попита го.

— Да.

Сърцето му биеше до пръсване, устата му бе пресъхнала. Сви пръстите на ръката си и се убеди, че няма нищо счупено. Ще трябва да бъде по-внимателен. Не можеше да допусне да бъде наранен. Ако това се случи, двамата с момичето ще се окажат напълно беззащитни. При първа възможност щеше да си приспособи някакво оръжие. Щеше да измисли нещо и за момичето.

Бери пое дълбоко въздух и почувства, че започва да се успокоява.

— Дръж очите си отворени. И се оглеждай на четири.

— Добре — отвърна детето.

Изкачиха се по стълбите към салона на горния етаж. Стълбището скърцаше под краката им.

Обстановката горе бе далеч по-спокойна от лудницата, която бяха оставили в долния салон. С изключение на висящите кислородни маски на пръв поглед всичко изглеждаше нормално. В момента, в който обаче направиха няколко крачки из салона, това впечатление се разсея.

В салона за развлечения имаше девет души и Бери си помисли, че всичките спят. После забеляза, че телата им са застинали в напрегнати и разкривени пози. На лицата им бе изписан неописуем ужас. Две жени — стюардесата и една възрастна дама — бяха в полусъзнание. Стюардесата се подпираше на бара и декламираше нещо неразбираемо. В очите й блестеше налудничав блясък и тя отчаяно се държеше за бара, опитвайки се да запази равновесие. Бери прочете табелката с името й — Тери О’Нийл. Беше я видял да сервира закуската. Преди малко повече от половин час тя разнасяше храна и напитки в първокласния сектор, а сега едва стоеше изправена.