Нелсън Демил - Мейдей

Цялото му внимание бе насочено към младото момиче и поради това не забеляза, че няколко от пътниците се бяха изправили и се насочваха към тях. Джон Бери и момичето стояха прегърнати в средата на първокласния сектор, а част от оцелелите пътници мълчаливо ги заобикаляха.

Капитан трети ранг Джеймс Слоун остана като ударен от гръм след съобщението, получено от пилота. Той втренчи поглед в командното табло с електронно оборудване сякаш се надяваше да намери изход от създалото се положение с помощта на някой бутон или монитор. Само че там имаше единствено данни за честотите и силата на получаваните сигнали. Онова, което Слоун искаше да знае, можеше да бъде получено от един-единствен източник.

— Матос, сигурен ли си? — попита Слоун. Потните му от напрежение ръце сграбчиха микрофона. В студения му, суров глас се прокрадваха странни, непознати нотки, а думите, които използваше, звучаха не на място.

Отговорът от F-18 се забави и докато стоеше и чакаше обаждането на пилота, капитан Джеймс Слоун изведнъж си даде сметка, че се страхува. Това беше чувство, с което не бе свикнал, защото рядко си позволяваше да изпитва страх. Този път обаче се бяха случили прекалено много неща за твърде кратко време.

— Матос? — повторно го повика той. — Не бързай. Огледай мястото отново. Искам да си абсолютно сигурен.

Контраадмиралът от запаса Рандолф Хенингс, който не бе продумал откакто Матос се обади с ужасното си съобщение, пристъпи по-близо до радиото. Чуваше силните удари на собственото си сърце и беше сигурен, че Слоун също ги чува.

Но Джеймс Слоун не слушаше. Цялата му вселена се бе сгромолясала и бе придобила миниатюрни измерения. В момента се интересуваше единствено от думите, които всеки момент щяха да долетят от високоговорителя. В главата му нямаше никаква друга мисъл.

— Няма никакви съмнения, капитане — долетя гласът на Матос.

Лицето на Слоун пребледня. Заслуша се в съобщението на пилота, а в главата му настъпи истински хаос.

— Самолетът е точно пред мен. Стратън 797 на Транс-Юнайтид. От лявата страна на корпуса има дупка с диаметър три фута. На дясната има друга — три-четири пъти по-голяма от първата. Не забелязвам никакво движение в пилотската кабина или в пътническия салон.

Слоун стоеше със затворени очи, подпрял двете си ръце на конзолата. От детските му години насам не се бе случвало да се изправи лице в лице със страха. Тялото му се напрегна, прииска му се да се махне, да побегне от кабината и да се скрие. Искаше му се някой да го разтърси с все сила и да го изтръгне от лапите на този неописуем кошмар.

— Сега какво? — най-накрая попита Рандолф Хенингс, нарушавайки тишината с тихия си глас. — Какво можем да направим? Какво трябва да направим?

Слоун бавно отвори очи, а след това извърна глава, за да погледне Хенингс. Докато се взираше в очите на контраадмирала, Джеймс Слоун успя да се измъкне от най-дълбоката емоционална дупка, в която бе попадал през живота си. За един кратък миг бе изгубил почти напълно самообладанието и железния самоконтрол, който си бе наложил. В следващия миг на лицето му отново се изписа обичайното сурово изражение, в очите му проблесна решимост и непреклонна воля.

— Какво предлагате, адмирале? — саркастично попита Слоун. Опитваше се да предизвика възрастния човек. Хенингс изглеждаше озадачен. Слоун нехайно махна с ръка. — Може би двамата с вас трябва да се поразходим по долните палуби. Бихме могли и да се заключим в ареста. Не, по-добре ще е да отидем в офицерския клуб. Там на стената висят две старинни церемониални саби. Ще вземем по една и ще си направим харакири.

От устата на Хенингс се отрони някакъв неразбираем звук, издаващ изненадата му.

— Слушайте, адмирале — продължи Слоун. — Трябва да направим реалистична оценка на възникналата ситуация. Да преценим точно къде се намираме. Никак не ми се иска да вземем някое прибързано решение, за което по-късно да се разкайваме. Не бива да допускаме нашите действия да се отразят неблагоприятно на флота.

Слоун се надяваше, че не бе подложил възрастния човек на прекалено силен натиск. И че не бе прибързал. Знаеше обаче, че това е единствената му възможност. Без помощта на Хенингс той нямаше никакъв шанс да потули случилото се. Слоун вече го бе правил веднъж, когато един от пилотите му поради неспазване на правилата бе подложил на обстрел мексикански риболовен кораб. Отговорността за онзи инцидент щеше да падне на раменете на Слоун, ако той не бе взел мерки, за да оправи нещата. Тогава се бе справил с помощта на един бърз хеликоптер и малка купчинка американски гущери. Този път обаче това нямаше да е достатъчно. Щеше да е нужно повече. Много повече. Но въпреки това можеше да бъде направено.