Нелсън Демил - Мейдей

— О, Исусе! Господи!

Дълго време не погледна към летящия наблизо Стратън. Най-накрая си наложи да го огледа отново. Не забеляза хора през нито един от прозорците. Летеше успоредно със самолета, само на тридесет фута разстояние от прозорците, зад които би трябвало да има хора, но не видя никой да го наблюдава оттам. И преди бе ескортирал самолети на гражданската авиация и знаеше, че би трябвало да вижда хората. Матос увеличи скоростта, за да изпревари самолета и да прелети край пилотската кабина. И там не забеляза човешки глави. Нямаше никакви хора. Нито пътници, нито екипаж. Нямаше оцелели на борда.

— Три-четири-седем! — изкрещя някой по радиото и Матос подскочи. Внезапното включване на Слоун го стресна. — Там ли си? Какво става, по дяволите?

— Аз… База…

Палецът на Матос натисна бутона за радиовръзка. Неговият изтребител F-18 изостана и се снижи под пътническия самолет, който хвърли гигантската си сянка върху купола на кабината. Гледан отдолу, гражданският Стратън 797 изглеждаше огромен. В сравнение с него изтребителят F-18 на Матос приличаше на незначително малко петънце. Самолетът, който той пилотираше, изглеждаше като детска играчка на фона на внушителната машина, която летеше над него.

И въпреки това се бе случило невъзможното. Играчката на Матос бе унищожила огромния лайнер. Нямаше място за съмнения и разговори по въпроса — доказателството беше пред очите му. Лицето му се обля в пот, очите му се напълниха със сълзи.

— До Базата. Ракетата е поразила пътнически самолет. Стратън 797. На Транс-Юнайтид.

От Нимитц не последва отговор.

Джон Бери лежеше в безсъзнание на пода на една от тоалетните в първокласния сектор на самолета Стратън 797. Дишането му, неравномерно и затруднено преди, сега бе достигнало нормалните си стойности. Като се изключи неволното потрепване на лявата му ръка, той лежеше напълно неподвижно. Съзнанието му с мъка си пробиваше път сред неспокойните образи, предизвикани от неестествения сън. Джон Бери започна бавно да се пробужда — замаяността му изчезваше постепенно подобно на ранна утринна мъгла.

Той отвори натежалите си клепачи. Бавно изви глава и огледа малкото помещение. Все още не разбираше къде се намира. В началото не можа да си спомни нищо. Знаеше само кой е и как се казва.

Опита да се надигне от неудобната поза, в която бе сгърчил тялото си на пода, но мускулите му не се подчиниха. Нямам сили, помисли си. Това бе първата му разумна мисъл. Докато лежеше на пода и се опитваше да събере достатъчно сили, за да се изправи, забеляза някакъв лъскав предмет недалеч от себе си. Ръчният му часовник. Взе го. Единадесет часа и осемнадесет минути. Напрегна паметта си и изведнъж всичко си дойде на мястото. Постепенно си спомни къде се намира и защо. Осъзна, че е бил в безсъзнание в продължение на четиринадесет минути. Декомпресия, помисли си той. Отворена врата. Счупен прозорец. Това му беше ясно. Беше чел статии по въпроса в авиационните списания.

Полетът продължава. Сетивата му подсказваха, че самолетът лети уверено по курса си. Бери чувстваше успокоителното пулсиране на четирите двигателя. Мисълта, че екипажът все още управлява самолета и го държи под контрол, му подейства успокояващо.

Бери се хвана за ръба на мивката и се изправи. Краката му все още се огъваха, виеше му се свят. Смътно си спомни, че е повръщал. После видя доказателството в единия ъгъл. С всяка изминала минута обаче се чувстваше все по-добре. Погледна се в огледалото. Изглеждаше добре. Нямаше порязвания или синини. Само тъмни кръгове около очите, които бяха зачервени и влажни.

Вдиша дълбоко няколко пъти и тръсна глава, за да прогони замайването. Чувстваше се като след ужасно препиване, само че този път махмурлукът изчезваше доста по-бързо. Увери сам себе си, че всичко с него ще бъде наред. Декомпресията беше временно явление. Без трайни последици. Беше като да припаднеш след твърде много мартинита. Препиването с мартини вероятно бе по-страшно. Вече се чувстваше почти нормално.

Бери протегна ръка към бравата на вратата. Дръпна я колебливо, припомнил си, че по-рано не можа да я отвори. Системата за изпомпване на сгъстен въздух обаче се бе изключила автоматично в момента, в който Полет 52 достигна височина с годен за дишане въздух, в резултат на което от отворите зад Бери вече не постъпваше въздух под налягане. За своя изненада успя да отвори вратата без всякакви усилия. После излезе в пътническия салон.