Нелсън Демил - Мейдей

Джон Бери изобщо не се бе замислял върху въпроса какво би могъл да завари в салона. Не си бе позволил да размишлява върху това, но дори и подсъзнателно в никакъв случай не бе допускал, че ще стане свидетел на нещо толкова страховито. Очите му обходиха салона и онова, което видя, го принуди да отстъпи назад и да се подпре на стената. Ужасяващата картина стигна до мозъка му и в дълбините на душата му се надигна нечовешки крясък. От устата му обаче не се отрони и звук.

Пълна разруха. Най-страшните поражения бяха в предната част на туристическия сектор — само на двадесетина фута от мястото, на което бе застанал. Те веднага привлякоха погледа и приковаха вниманието му. Завесата, отделяща първа от туристическата класа, бе скъсана и пред погледа на Бери се простираше целият пътнически салон на огромния самолет.

През назъбената дупка в лявата стена на корпуса се виждаше крилото, а под него — сините води на Тихия океан. По протежение на десетина фута от дупката бяха накамарени всевъзможни предмети и отломъци. Бери се съсредоточи върху купчината и постепенно разпозна отделни предмети — столове, седалки и ръчен багаж.

Докато погледът му се опитваше да преброди купчината от натрупани останки, Бери правеше отчаяни опити да проумее какво всъщност вижда. На корпуса на самолета имаше две дупки. Тази на дясната стена бе значително по-голяма и с по-неправилна форма. От двете страни имаше назъбени метални ленти, които вибрираха от въздушната струя. Тяхното подрънкване се смесваше с шума, предизвикан от воя на вятъра. По нищо не личеше на борда да е имало пожар. Джон Бери не можа да свърже нещата, които виждаше, в правдоподобно обяснение за катастрофата. Неопитните му очи не забелязваха отделните елементи на пъзела, който даваше отговор на измъчващия го въпрос.

Бавно осъзна, че локвата, насъбрала се под камарата предмети, всъщност е от кръв. Внезапно го обля студена пот. Най-отгоре върху купа забеляза човешка плът — части от ръце и крака. Видя обезобразен торс, закачил се за острите ръбове на едната дупка.

Някакво движение зад купчината отломъци привлече погледа на Бери. Жена. Беше приклещена зад страховитите останки. Бери пристъпи напред. В този момент силният вятър, който духаше през зиналия отвор, размести предметите, струпани пред жената.

Бери замръзна. Лицето на жената, по което нямаше видими наранявания, се извърна. Под русата й коса се показа окървавения край на отрязания й врат.

Бери отмести поглед. Гърлото му се сви и той започна да кашля и да се дави. Сърцето му блъскаше като обезумяло. За момент си помисли, че ще припадне. Затвори очи и се подпря на стената.

Джон Бери погледна към предната част на самолета. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално с изключение на кислородните маски, висящи над всяко място. По ъглите на салона бяха натрупани куфарчета и части от дрехи. Вниманието му обаче бе привлечено от една очевидна липса — пълното отсъствие на живот. Пътниците седяха неподвижно по местата си и приличаха на манекени, завързани в макет на самолет.

Бери се приближи до мястото, на което бе седял. На мястото пред него седеше мъж, с когото Бери бе разменил няколко приятелски думи в началото на полета. Спомни си, че човекът се казваше Пийт Бранд. От Денвър. Бери хвана китката на ръката му и провери за пулс. Нищо. Доближи длан до устата му. Не дишаше.

Огледа се и тогава осъзна, че Бранд, както и пътниците, настанени на петте реда пред него, нямаха кислородни маски. Поради някаква неизвестна причина маските в тази част на салона не бяха спуснати над главите на пасажерите. Бери погледна към мястото, на което бе седял. Нямаше маска. Сега щях да съм мъртъв, помисли си.

Той се обърна назад и огледа туристическия сектор. Повечето пътници там имаха кислородни маски. Приближи се до мястото, на което седеше един възрастен, оплешивяващ човек. Двамата си бяха кимнали учтиво, докато се качваха на борда на самолета.

Бери разбра, че човекът е мъртъв още преди да допре ръка до гърдите му. Кожата му беше хладна и лепкава, лицето му бе като замръзнало. Страх и страдание се четяха по неподвижните му черти. Той обаче имаше кислородна маска и Бери почувства струята животоспасяващ кислород, която продължаваше да изтича през маската. Защо тогава този човек беше мъртъв?

Погледна пътника до него. Беше Исак Шелбърн, който пътуваше със съпругата си. Бери бе разпознал известния пианист още докато чакаха да обявят полета им. Беше се надявал да поговори с него по време на пътуването. Положи ръка на рамото на Шелбърн. Жив е, помисли си Бери и сърцето му се изпълни с надежда. Чуваше, че Шелбърн говори несвързано под маската и побърза да я смъкне от лицето му.