Нелсън Демил - Мейдей

Слоун се улови, че почуква с пръсти по стъкления циферблат на часовника, монтиран на централния панел. Размърда се. Изкашля се леко, за да прочисти гърлото си. Ако всичко вървеше по план, мисията щеше да приключи след по-малко от час.

— Още малко — обади се той, за да наруши тишината. — Матос всеки момент ще установи визуален контакт с нашата мишена.

Първият визуален контакт на Матос с мишената не донесе никакви изненади — тя представляваше само една черна точица, увиснала неподвижно на фона на синьото небе. Наблизо нямаше други предмети, с които да сравни големината й, и по тази причина размерът й не можеше да бъде решаващ фактор в случая.

Мишената поддържаше постоянен курс на триста четиридесет и два градуса. По време на падането бе намалила постепенно скоростта си и сега се движеше с триста и четиридесет възела. Изтребителят F-18, който летеше със скорост три пъти по-голяма от тази на мишената, бързо скъсяваше разстоянието между тях. Съвсем скоро щеше да я пресрещне.

Матос разделяше вниманието си между радара и предното стъкло, а сега, когато вече имаше визуален контакт с мишената, не сваляше поглед от нея.

— Три-четири-седем. Установих визуален контакт — докладва той.

— Прието — отвърна Слоун. В гласа му се долавяше нетърпение.

Матос не обърна внимание на нетърпеливите нотки в гласа му. Беше спрял да се притеснява заради Слоун. Вместо това се постара да се концентрира изцяло върху задачата, която изпълняваше. Правилният подход към всяка мисия изискваше пълен контрол над емоциите и личните съображения.

С лявата си ръка Матос дръпна назад дросела на F-18. Искаше да намали скоростта, за да може да прелети успоредно на мишената, когато стигне до нея. Летенето в определена формация бе изцяло въпрос на много практика, майсторство и усет. Това беше област от авиацията, в която уменията на пилотите не можеха да бъдат заменени от електрониката. Питър Матос бе изключително добър във високоскоростното летене във формация. Понякога летеше доста зад останалите пилоти, а после изведнъж набираше скорост и с мълниеносна бързина заемаше мястото, отредено му във формацията. Добра работа! — възкликваха колегите му и наистина изглеждаха впечатлени. Матос беше добър.

Днес обаче имаше проблем. Мишената все още беше далеч. Матос не бе изчислил правилно разстоянието. Твърде рано бе намалил скоростта на изтребителя. Стотиците дребни подробности, върху които се базираха инстинктивните реакции на пилота, го бяха подвели. Нещо не беше наред. Матос свали очи от черната точка на хоризонта и погледна радарния екран.

Шест мили. Исусе, помисли си той. Как е възможно да е толкова далеч? Матос погледна през предното стъкло. Увеличи скоростта и разстоянието започна да се стопява. Черната точка очевидно не беше мишената. Беше твърде голяма. Точно големината й го бе подвела по отношение на скоростта, с която летеше. Беше очаквал, че в далечината лети предмет с дължина десет фута, и бе коригирал скоростта на изтребителя според тази си представа.

Дистанцията между тях бързо намаляваше, а размерът на летящия обект нарастваше. Беше огромен. Най-напред различи хоризонтална част, разположена перпендикулярно на основния корпус. Беше крило. След това забеляза и очертанията на опашката. Матос замръзна от изумление. Пред него летеше самолет. Голям лайнер.

— Мили Боже!

Пътнически самолет! Той вече изобщо не се съмняваше, че именно това бе целта, по която бе изстрелял ракетата. Самолетът приличаше на призрак — като кораб, изоставен от екипажа си по средата на океана.

Матос прелетя останалото разстояние без повече размишления или чувства.

Застана редом със самолета. Надписът на Транс-Юнайтид изглеждаше нелепо. Ярки цветове — зелено, синьо и жълто. Жизнеутвърждаващи цветове, изрисувани по корпуса на един мъртъв самолет.

Самолетът Стратън 797 изглеждаше някак си тайнствен и зловещ — сякаш самият лайнер знаеше какво се бе случило и кой носи вината за това. Продължаваше да лети по курса си с леко вирнат нагоре нос. Четирите реактивни двигателя произвеждаха постоянен поток от отработени газове. Летеше на височина от единадесет хиляди фута със скорост триста и четиридесет възела. Матос предположи, че самолетът се управлява от автопилот.

Приближи още малко. Огледа лявата стена на широкия корпус и видя онова, което търсеше. Дупката. Черно петно върху сребристия корпус, което приличаше на зловеща сянка върху рентгенова снимка. Пилотът заобиколи, за да огледа дясната страна. Изходният отвор, подобно на изходно отверстие на куршум, беше много по-голям. Огромен, с назъбени ръбове, грозен. Първо ръцете, а след това и коленете на Матос се разтрепераха. Той отметна глава назад и погледна през прозрачния купол към небето.