Нелсън Демил - Мейдей

Сграбчи раменете на Шелбърн с двете си ръце и го разтърси.

— Събуди се! — кресна той.

Разтърси го отново. По-силно. Очите на Шелбърн бяха отворени, но погледът му беше празен и неразбиращ. Очите на пианиста плуваха в сълзи и премигваха неконтролируемо. От единия край на устата му се стичаше слюнка. В гърлото му се зараждаха някакви звуци, които обаче звучаха несвързано и неразбираемо.

— Шелбърн! — изкрещя Бери, но думите изведнъж заседнаха в гърлото му. В този ужасен момент Бери проумя, че Исак Шелбърн е необратимо умствено увреден.

Огледа се. Бяха се събудили и други пътници и всички те проявяваха същите симптоми като Шелбърн: не можеха да говорят, мускулите им се свиваха и разпускаха неконтролируемо и очевидно не бяха в състояние да разсъждават смислено и разумно. Мозъчни увреждания! Ужасното прозрение разтърси Бери до дъното на душата му. Пусна раменете на мъжа, когото се опитваше да изтръгне от унеса.

Джон Бери се отдалечи на няколко крачки. Беше уплашен и потресен. Оцелелите пътници в салона очевидно бяха претърпели увреждания на мозъка. Той знаеше, че продължителната липса на кислород води до такива последици. Кислородните маски очевидно се бяха оказали недостатъчна защита. Смътно си припомни някаква статия, която бе чел относно съотношението между атмосферното налягане и процента на кислород във въздуха. Над определена височина дори и чистият кислород ставаше безполезен. Без налягане няма и кислороден поток, припомни си той извода, който му бе направил впечатление. Запита се дали това важи за височината, на която бе летял техният самолет, шейсет и две хиляди фута. Да, това беше. Разбира се. Та те бяха пътували в стратосферата.

Вече знаеше със сигурност, че всички пътници, които нямаха кислородни маски, са мъртви, а другите, възползвали се от тях, бяха оживели, но само за да прекарат остатъка от живота си с мозъчни увреждания. Той самият обаче беше жив и разсъждаваше напълно нормално, макар че не бе използвал кислородна маска. Защо той не бе засегнат от кислородния глад? Изведнъж се разтрепера при мисълта, че при него симптомите тепърва ще се проявяват. Възможно бе последиците от недостига на кислород да застигнат и него, но на по-късен етап.

Девет по седем е равно на шейсет и три, помисли си той. Първият закон на Нютон се отнася за телата в покой. Той наистина разсъждаваше нормално. Това не бе заблуда от негова страна. Освен това смяташе, че увреждането на мозъчните клетки вследствие на кислороден глад протича еднократно и не прогресира с времето. Беше сигурен в това. Или поне така смяташе.

Някои от пасажерите бяха станали от местата си. Бери забеляза, че ония, които се движеха из самолета, имаха различна степен на физически увреждания. Някои срещаха затруднения с ходенето, а други се придвижваха съвсем нормално. Когато ги погледна отблизо обаче, установи, че дори и те не могат да контролират напълно движението на мускулите си; разбра го по погледите им.

Бери отстъпи встрани, за да позволи на едно момче, вероятно колежанче, да мине по пътеката. Момчето се препъна няколко пъти. След това изведнъж се изпъна като струна и се строполи на пода. Тялото му се сгърчи в конвулсии. Епилептичен припадък. Бери си спомни, че трябва да направи нещо, за да попречи на момчето да си глътне езика. Но не можеше да си наложи да пристъпи към него. Извърна се настрана — чувстваше се отвратен и абсолютно безпомощен.

Едно младо момиче, на не повече от единадесет или дванадесет години, вървеше бавно по пътеката. Бе се появила някъде от задния край на самолета. По лицето й личеше, че е уплашена и че си дава сметка за ужасното положение, в което се бе озовала. Тя се обърна към Бери.

— Господине, чувате ли ме? Разбирате ли ме? — Гласчето й трепереше несигурно, лицето й бе обляно в сълзи.

— Да. — Това бе единственото, което можа да измисли в отговор.

Двамата се спогледаха напрегнато. Изведнъж момичето проумя, че Бери е като нея, а не като останалите. Той не представляваше заплаха. Тя се спусна към него, зарови лице на гърдите му и заплака.

— Ще се оправим. Всичко с нас ще бъде наред. — Думите му бяха предназначени колкото за момичето, толкова и за него самия. За пръв път откакто бе дошъл в съзнание той си позволи някакъв изблик на емоции. — Слава Богу! — промърмори, преглъщайки сълзите си на благодарност заради малкото чудо.

Детето продължаваше да плаче, но по-тихичко. Той я прегръщаше и притискаше малкото й напрегнато телце към себе си.