Нелсън Демил - Мейдей

— Не зная за какво говорите. Какво искате да направим? — изрече най-накрая Хенингс.

Слоун приседна на стола пред конзолата. Извади цигара. Запали я бавно, а след това вдиша дълбоко. Завъртя се на стола, за да погледне Хенингс, и се облегна назад.

— Нека най-напред да изредим очевидните истини — поде Слоун. Говореше бавно, думите му бяха внимателно подбрани и добре премерени. — Никой от нас не е искал да се стига дотук. Това си беше чиста случайност. Само един господ знае как се е случило. Предполагаше се, че в района не се извършва никакъв въздушен трафик. Лично проверих тази сутрин.

Слоун замълча за момент. Ако се бе придържал стриктно към правилата, трябваше да направи още една проверка, защото винаги бяха възможни промени, извършени в последния момент. Беше опитал, но не бе успял да осъществи връзка по нормалните канали. Вероятността някой самолет да се отклони от курса си в краткия промеждутък от време, през който той бе останал без радиовръзка, бе нищожна. Но се бе случило именно това, помисли си Слоун. Успя да се отърси от неприятните размишления само с едно свиване на рамене, след което отново насочи вниманието си към Хенингс.

— Нямам и най-малка представа как самолетът се е оказал в този район. Просто извадихме изключително лош късмет.

— Ние сме извадили лош късмет? — възкликна Хенингс. — Какво ви става, по дяволите? Ами онзи самолет? На борда му е имало хора. Жени и деца. — Лицето на възрастния човек стана тъмночервено, ръцете му се разтрепераха. Силният му глас изпълни помещението и то сякаш се смали още повече. Хенингс внезапно изпита неприятно чувство на клаустрофобия. В малката кабина беше като в капан и отчаяно искаше да излезе на чист въздух.

Джеймс Слоун остана абсолютно неподвижен на мястото си. Изражението на лицето му беше невъзможно за разгадаване.

— Прав сте — изрече хладно той. — Това е трагедия. Но вината не е наша. — Слоун замълча за миг, за да даде възможност на Хенингс да осмисли думите му. Дръпна силно от цигарата си. Знаеше, че вината е негова. Поне отчасти. Но това беше без значение.

Хенингс невярващо изгледа Слоун.

— Да не би да се опитвате да предложите да се престорим, че това никога не се е случвало? — Започваше да се пита дали Слоун не е побъркан. Защото самият факт, че могат да му хрумнат подобни нелепи идеи, бе достатъчно красноречиво доказателство за наличие на психически отклонения. — Трябва да помогнем на онези хора.

Слоун се наведе към Хенингс.

— Точно в това е въпросът, адмирале. Там няма хора.

В помещението се възцари мъртвешка тишина. Цифрите се сменяха върху дисплея на часовника, но времето сякаш бе спряло. Най-накрая контраадмиралът поклати глава. Нищо не разбираше.

— Но това е въздушен лайнер — възрази той. — На Транс-Юнайтид. В него трябва да има пътници. А също и екипаж.

— Не, адмирале. Вече няма. — Слоун внимателно подбираше думите си. — Ракетата е пробила две дупки в корпуса на самолета, през които е излетял годният за дишане въздух. На височина от шейсет и две хиляди фута те просто не са могли да оцелеят. Мъртви са, адмирале. Всички са мъртви.

Слоун се облегна назад и се загледа във възрастния мъж, опитвайки се да прецени въздействието, което думите му бяха оказали върху него. В момента, в който възвърна способността си да разсъждава логично, Слоун разбра, че дупките, причинени от ракетата Феникс, са довели до декомпресия на самолета. На шейсет и две хиляди фута височина това имаше фатални последици.

Изражението на Хенингс се промени. Шокът бе заменен от болка.

— Мъртви? Сигурен ли сте? — попита.

— Абсолютно. — Слоун категорично махна с ръка. Знаеше обаче, че технически погледнато все още имаше място за съмнения. Но ако дадеше воля на съмненията си, те щяха да стопят решимостта му и щяха да подкопаят основите на плана му. Знаеше, че Хенингс има нужда от някакво оправдание — иначе не би се съгласил да му помогне да потулят случилото се. Предполагаше, че възрастният мъж би искал да намери някакво оправдание, а Слоун с радост щеше да му предложи такова. По всяка вероятност всички пътуващи на борда на онзи самолет бяха вече мъртви. Или скоро щяха да бъдат. Белята вече бе станала. Сега най-важното бе да спаси себе си. И мисията. И, естествено, репутацията на флота, който напоследък се нуждаеше от всичката помощ, която би могъл да получи. Слоун се наведе към Хенингс.

— Сигурен съм, че Матос няма да каже нищо. Той е заедно с нас в кюпа. Няма да постигнем нищо, ако дадем гласност на случая. Това беше злощастен инцидент. Ако истината излезе наяве, ще пострада целият военноморски флот.