Нелсън Демил - Мейдей

Бери се извърна.

Възрастната жена се намираше в другия край на салона. Тя галеше главата на съпруга си, който лежеше по очи върху масичката пред нея. Жената нашепваше нещо на мъртвото му тяло и част от напевно произнесените детински думички достигнаха до слуха на Бери.

Трима мъже и две жени седяха на канапе с форма на подкова, което се намираше близо до пианото. Всичките носеха кислородни маски и изглеждаха в безсъзнание. До тях седеше мъж с тъмни очила на слепец, протегнал ръка в напразен опит да открие кислородната маска, която висеше само на няколко инча вляво от него. Изглеждаше мъртъв.

Отворената врата на пилотската кабина беше няколко фута по-нататък и Бери видя, че и тримата пилоти седят прегърбени на местата си, захлупили глави напред. Забави крачка. Никак не му се влизаше в кабината.

Най-накрая пристъпи напред през прага. Тримата пилоти бяха в безсъзнание. Стегни се, заповяда си Бери.

Младото момиче стоеше точно зад него.

— Никой не управлява самолета — обади се то.

— Той се управлява автоматично. Като асансьор.

Контролните лостове помръдваха в синхрон в отговор на електронните команди, постъпили от автопилота, който насочваше самолета по курса му. Момичето огледа кабината и видя безжизненото тяло на Карл Феслър, захлупено върху таблото пред него. От изкривената на една страна кислородна маска долиташе съскането на изпомпвания през нея кислород. Тя отстъпи крачка назад и се загледа с изненада във Феслър.

Бери почти не забелязваше момичето. Беше се досетил за състоянието на Феслър в мига, в който забеляза, че е без маска. Затова насочи цялото си внимание към капитана, който имаше маска на лицето си. Приближи се до него и го разтърси, опитвайки се да го върне в съзнание. Оцеляването им зависеше от състоянието на този човек.

Капитан Алън Стюарт дишаше, но беше коматозен. Бери бавно започна да се примирява с факта, че едва ли някой би могъл да помогне на капитана.

Насочи поглед към втория пилот. Той също бе в безсъзнание. Бери и момичето бяха оцелели, но само за да открият, че няма кой да пилотира самолета.

Бери огледа кабината. Стените около пилотите бяха натъпкани с апаратура. Някои от приборите му се сториха познати, но имаше цели панели и редици с измервателни инструменти, които бяха абсолютна загадка за него. Разликата между този гигантски реактивен лайнер и неговия четириместен витлов самолет беше същата като разликата между реактивен самолет и космическа совалка. Свързваше ги единствено фактът, че всички те летяха в небето.

Джон Бери знаеше, че не би могъл да пилотира този огромен свръхзвуков самолет. Заля го вълна на черно отчаяние и непоносима мъка. Единственото, което имаше значение в момента, бе непосредственото им оцеляване — да останат живи през времето, отпуснато им от движението на часовниковите стрелки в пилотската кабина.

Вторият пилот се размърда на мястото си, едната му ръка падна в скута му и се удари в централния панел. Бери затаи дъх в очакване. Ако пилотът помръднеше отново, би могъл неволно да изключи автопилота или по някакъв друг начин да застраши безопасността им. Бери знаеше, че не може да се оправи в този лабиринт от копчета и бутони и не би могъл да се надява, че ще успее да включи точно онова, което пилотът неволно е изключил.

Той се обърна към момичето.

— Бързо! Помогни ми да го измъкнем оттук — рече й Бери.

Тя се приближи и хвана несръчно краката на пилота, докато Бери се опитваше да измъкне отпуснатото му тяло от стола.

— Не му позволявай да докосне таблото.

— Няма. — Тя вдигна краката на Маквери над централния панел, а Бери го изправи назад.

— Аз ще го повдигна. Внимавай краката му да не докоснат нещо.

Веднага щом се отдалечиха от централния панел, Бери пусна краката на пилота да се тътрят по пода и го повлече към салона за развлечения.

— Болен ли е? — попита момичето. Беше й ясно, че пилотът не е мъртъв. Той дишаше, а главата му от време на време помръдваше насам-натам. Очите му обаче бяха затворени.

— Да. Да го сложим да легне. Опъни краката му. Подай ми онази възглавница. — Бери пъхна възглавницата под главата на втория пилот. Повдигна клепачите му. Зениците му изглеждаха разширени, но Бери не беше съвсем сигурен. Погледна към момичето. — Може пък да се оправи. Погрижи се да му е удобно. Това е всичко, което можем да направим за него в момента.

— Ще донеса одеяло. — Тя посочи одеялото, захвърлено под една седалка наблизо.