Нелсън Демил - Катедралата

— Здравата си надупчен. Би трябвало да си мъртъв, нали ти е ясно?

— Аз ще живея.

— Там долу слагат телата на мои приятели в найлонови чували.

— Не съм стрелял нито веднъж.

— Аха… Хайде, ще ти помогна да седнеш.

— Как бих могъл да извърша убийство на такова място?

Командирът въздъхна дълбоко и от устата му излезе облак пара.

Човекът от хеликоптера сега беше на около двайсет фута над тях и пусна стола, който висеше на въже, на няколко фута от двамата мъже. Командирът постави ръцете си върху раменете на Дивейн.

— Хайде, рижия. Довери ми се. — Той посегна и приближи стола до Дивейн, завърза го в него и му препоръча: — Не гледай надолу — и махна на хеликоптера да тръгва.

Хеликоптерът се издигна и Дивейн се отдели от върха на кулата. Тялото му описа широка дъга на фона на проясняващото се небе. Командирът видя как издърпаха въжето и Дивейн изчезна в хеликоптера. Обърна се и погледна назад към център „Рокфелер“. От прозорците се бяха надвесили хора, цивилни и полицаи, и чу възторжени възгласи. Полетяха хартиени късчета и се понесоха по вятъра. Той изтри насълзените си очи и махна с ръка към сградата, преди да тръгне надолу.

— Привет, задници! Гледайте да изпишете името ми правилно. Здрасти, Клайн, педераст такъв, аз съм герой!

Бърк изтича надолу по стълбището на южната кула и стигна до група войници и полицаи на тъмната площадка пред балкона. Попита:

— Каква е ситуацията?

Никой не побърза да отговори, после един полицай каза:

— Изпозастреляхме се един друг в тъмното — посочи шест тела, подредени край стената.

— Исусе Христе… — Бърк погледна към другия край на коридора и видя надупчена като решето врата, която висеше на пантите си.

Друг полицай се обади:

— Стой далеч от тази врата.

— Да, това ми стана ясно веднага.

Кратък откос удари вратата и всички се свиха, за да се предпазят от куршумите, които рикошираха и се удряха в дебелото стъкло на прозорците. Един от войниците изстреля цял пълнител към вратата.

Чу се пукането от оръжието на снайпериста. Бърк не можеше да си представи, че има още нещо останало, по което да се стреля.

Уенди Питърсън изтича до горното стъпало на ризницата зад олтара. Дишаше тежко, раната в петата кървеше. Викна назад към площадката на криптата, където бяха останали двама полицаи:

— Имате ли ударна граната?

Един от мъжете вдигна рамене и й хвърли голяма черна метална капсула. Тя предпазливо се подаде и погледна надясно. Имаше около трийсет фута между нея и заложниците под скамейките. От лявата й страна, откъм задния край на светилището, я деляха пет фута от одраскания от куршуми метален капак в пода. Запита се колко може да е тежък този капак. Накъде се отваря? Къде трябва да го хване, за да го вдигне? Отново се обърна назад към площадката на криптата.

— Ами заложниците?

Един от полицаите отговори:

— Не можем да им помогнем. Те трябва да хукнат, когато решат, че са готови. Ние сме тук, в случай че успеят и са ранени… Но едва ли ще успеят. Ние също може да не успеем, ако се размотаваме още малко тук — той се изкашля. — Хей, сега е пет и петдесет и седем. Онези бомби могат ли да избухнат преди шест и три минути?

Тя махна към бронзовия капак:

— Имам ли някакви шансове?

Мъжът погледна окървавените стъпала и несъзнателно докосна ухото си, което бе разкъсано от снайпериста на балкона. Беше изстрел, дошъл от повече от сто ярда, при това в полумрак.

— Шансовете ти да стигнеш капака са добри, около петдесет процента. Но шансовете ти да го отвориш, да пуснеш тази граната, да изчакаш да се взриви и после да влезеш, са по-малки от нула.

— Тогава, значи, да оставим всичко да се срути?

— Никой не може да ни обвини, че не сме опитали — той прокара крака си по лепкавата кръв на площадката. — Зарежи!

Тя поклати глава.

— Ще се навъртам тук, човек никога не знае какво може да се случи.

— Аз знам какво ще се случи, лейтенант. И това не е подходящото място човек да остане, когато то се случи.

Два куршума звъннаха в бронзовия капак и рикошираха към олтара на Дева Мария. Друг куршум удари гипсовия таван десет нива по-горе. Питърсън и двамата полицаи вдигнаха глава към необятния мрак и се отдръпнаха, за да избягнат парчетата откъртен гипс. Секунда по-късно една от кардиналските шапки, закачени над криптата, падна на площадката до един от полицаите. Мъжът я вдигна и разгледа червения пискюл. Гласът на Лиъри изкрещя радостно от балкона:

— Ударих един кардинал, в полет, в тъмното. Божичко, нищичко не изпускам! Нито една цел!