Нелсън Демил - Катедралата

Тя извади от една ножница тясна дълга кама, която използваше за рязане на пластични експлозиви, и тръгна да заобиколи ъгъла на криптата. Командирът се протегна и я дръпна назад.

— Къде, по дяволите, си тръгнала? Има повече от шейсет фута до него. Никой не може да премине такова разстояние, без да издаде звук. Ще те гръмне на място в мига, когато те чуе.

— Тогава ме прикривайте с шум!

— Забрави.

Хики извика:

— Какво следва сега, момчета? Сигурно някой ще се опита да допълзи? Мога да чуя дишане от трийсет и четири фута. Мога да помириша ченге от шейсет фута. Слушайте, господа… и дами, настъпи моментът да си тръгнете. Досаждате ми, а има неща, които трябва да свърша през последните няколко минути. Например, сега ми се пее.

Той запя цинична версия на британска войнишка песен:

Да ви го начука-а-а-ам, да ви го начукам на всички-и-и! На високите и ниските-е-е-е, да го начукам на всички ченгета и техните пушки! Да го начукам на всички свещеници и техните копелета! Затова сбогом на всички.

Аз ще ви преча и бавя, докато вие чакате да спасите Хари.

Но въпреки всичко майната ви на всички.

Уенди Питърсън върна камата и въздъхна.

— Хайде да се връщаме!

Редицата тръгна назад към отвора за коридора, като се движеха с преувеличено спокойствие, което целеше да прикрие факта, че искаха да се оттеглят светкавично. Никой не се обърна назад, освен Уенди Питърсън, която погледна два-три пъти през рамо. Внезапно тя затича приведена покрай редицата мъже към отвора.

Джон Хики се измъкна от тясното си скривалище и седна до основата на колоната, подпрял гръб към експлозива.

— Ох, най-после — той напълни лулата си, запали я и погледна часовника си. 5,56 ч. — Божичко, стана късно… — Затананика и после запя ирландска приспивна песен: — „На-а-ани, на-а-нкай, нани-на, тихо сега, не плачи…“

Командирът на шести взвод се катереше по металните скоби на върха на южната кула с въже, вързано за колана. Движеше се тихо в студената тъмна нощ, докато стигна на пет фута под Рори Дивейн, който все още висеше закачен за хоризонталната част на кръста. Полицаят извади пистолета си.

— Хей, Исусе! Не мърдай, или ще ти надупча задника!

Дивейн отвори очи и погледна надолу зад себе си.

командирът вдигна пистолета си.

— Въоръжен ли си?

Дивейн поклати глава. Командирът успя да разгледа окървавеното му лице на нощните светлини.

— Май здравата си пострадал, знаеш ли? Дивейн кимна.

— Сега слизай. Леко и внимателно. Дивейн поклати глава.

— Не мога.

— Не можеш ли? Ти се качи там, копеле! Сега слизай! Няма да вися цял ден тук и да те чакам.

— Не мога да помръдна.

Взводният командир се сети, че половината свят сега го гледа по телевизията, и изобрази на лицето си загриженост. После се усмихна добродушно на Дивейн.

— Мамка ти, задник такъв! За два цента съм готов да завра този пистолет между краката ти и да изстрелям топките ти в орбита около земята. — Той хвърли поглед към сградата на център „Рокфелер“ и показа на камерите решително изражение. Направи още една крачка нагоре. — Виж какво, ангелче, качвам се с въже и ако изсереш някое лайно, кълна се в Бога, педераст скапан, ще изхвърчиш оттук.

Дивейн се загледа в приближаващата се черна фигура.

— Вие, американците, се изразявате много странно.

Командирът се засмя и се изкачи над ръба на шпила. Хвана се с ръце за основата на кръста.

— Печено момче си. Задник си, но си готин. Не мърдай!

Той заобиколи странично и се издърпа нагоре, докато главата му дойде на едно ниво с рамото на Дивейн. Протегна се и прекара въже около тялото му.

— Ти ли си онзи тип, който изстреля фойерверките? Дивейн кимна.

— Истински циркаджия си, нали, малкият? Какво още друго можеш да правиш? Да жонглираш? — Той завърза края на дългото въже за върха на кръста и каза с малко по-тържествен глас: — Сега ще трябва да се спуснеш надолу. Аз ще ти помогна. Мозъкът на Дивейн беше почти вцепенен, но все пак усети, че нещо не беше наред. Имаше нещо абсурдно в това да висиш на такава височина в най-развития в технологично отношение град в света и да те накарат да слизаш ранен с въже, за да те спасят.

— Извикай хеликоптер!

Командирът бързо го погледна. Дивейн се вгледа в очите му:

— Искаш да ме убиеш!

— Какво, за Бога, говориш? Рискувам скапания си живот, за да те спася, лайнар такъв! — Той прати една усмивка към „Рокфелер“. — Хайде. Слизай!

— Няма.

Командирът чу шум и погледна нагоре. Един хеликоптер на противопожарната охрана се появи над главите им и започна да се снижава към върха на кулата. От перките ги блъсна студена вълна. Видя някакъв мъж, омотан с въжета, да се подава от вратата със стол. Командирът се закрепи с ръце за кръста и повдигна Дивейн така, че почти опря лице в неговото. Вгледа се отблизо в заледеното посиняло лице на младия мъж. Кръвта бе почти замръзнала на кристали в червената му коса и блестеше на светлината. Огледа раната на гърлото му и другата на челото.