Нелсън Демил - Катедралата

Бърк знаеше, че се опитва да го докара до паника и не се справяше толкова зле. Беше добър. Дори при такава затегната ситуация оставаше хладнокръвен.

Претърколи се по гръб, вдигна глава и погледна над парапета към катедралата. Кабелът, който държеше най-близкия до балкона полилей, леко се полюляваше, докато лебедката на тавана го повдигаше. Полилеят се вдигна на едно ниво с балкона и Бърк видя седналия на него войник. Беше насочил пушка към балкона. Изглеждаше като жива примамка. Живи, той ги искаше живи. Бърк напрегна мускули.

Лиъри стреля и тялото на полилея отхвръкна. — Бърк скочи на крака, насочи гранатомета натам, откъдето бе дошъл звукът от изстрела, и изстреля единствената си „жилеща“ граната. Стотици иглички забръмчаха в тихото пространство и се пръснаха по различни траектории. Чу се остър вик, незабавно последван от пламване на цевта, което Бърк видя с ъгъла на окото си, докато се хвърляше към пода. Мощен удар в гърба на бронираната жилетка го отпрати с главата напред към стената и той се свлече на пътеката. Откъм скамейките изсвистя друг куршум и мина на инчове над главата му.

Бърк остана да лежи неподвижно. Усещаше в центъра на гръбначния си стълб силна болка, която започна да се разпространява към краката и ръцете му. Още няколко куршума се забиха около него. Стрелбата смени посоката си и се насочи към вратите. Бърк се опита да припълзи до някое друго място, но установи, че не може да се движи. Опита се да стигне пистолета, пъхнат в колана му, ала ръката му успя да направи само кратки спазматични движения.

Огънят отново се върна към него и един куршум одраска ръката му. Челото му кървеше там, където го беше ударил в стената. Болезнените пулсации тръгваха от очите и стигаха до тила. Усети как загубва съзнание, после чу ясно звука от презареждане на пушка. Гласът попита:

— Мъртъв ли си, или искаш скоро да умреш? Лиъри вдигна пушката си, но непрестанната режеща болка в десния му крак го принуди да я свали. Седна на централната пътека, нави крачола на панталона си нагоре и прокара пръсти по пищяла. Намери малката дупчица, откъдето беше влязла иглата. Премести ръка по прасеца и напипа изходната рана, малко по-голяма, с парченце кост, което се подаваше от плътта.

— По дяволите!

Повдигна се на коляно и изпразни пушката си към вратите и страничните пътеки, свали гумената маска от лицето си и махна противогаза от врата си.

Разкъса дългата си мантия и избърса пушката открай-докрай, докато пълзеше надолу по централната пътека. Постави пушката в топлите ръце на Мегън, бръкна под предната скамейка и извади друга пушка. Изправи се, подпря се на края на скамейката и после седна. Лиъри извика:

— Мартин! Там ли си?

Последва тишина, после един глас се обади от репетиционната зала на хора:

— Тук съм, Джак. Сам ли си?

— Да.

— Кажи на полицията, че се предаваш.

— Добре. Ела тук! Сам.

Мартин бързо излезе на балкона, светна фенерче, и тръгна в мрака към централната пътека. Прекрачи тялото на Мегън.

— Здрасти, Джак — той се приближи до Лиъри и влезе между скамейките. — Хайде, дай ми това. Браво! Добро момче — взе пушката и пистолета на Лиъри, после извика: — Обезоръжен е.

От двете кули на балкона приближиха предпазливо полицаи. Мартин им викна:

— Всичко е наред, този човек е мой агент — Мартин се обърна към Лиъри и го погледна с досада. — Малко подрани, Джак.

Лиъри каза през стиснати зъби:

— Ранен съм.

— Наистина ли? Изглеждаш ми добре. Лиъри изруга.

— Фицджералд започна да се превръща в проблем и трябваше да я очистя при първа възможност. После някой влезе на балкона и хвърли „жилеща“ граната. В пищяла ми се заби игла. Сега разбра ли?

— Наистина, неприятно… но аз не виждам никого тук… Трябваше да почакаш.

— Върви на майната си!

Мартин насочи фенерчето към крака на Лиъри. Подобно на толкова много убийци, Лиъри не можеше да понася болката, помисли си той.

— Да, може наистина да те боли.

Протегна ръка и докосна раната. Лиъри извика от болка.

— Хей! Господи… Боли, сякаш иглата е още вътре.

— Напълно е възможно — Мартин погледна надолу към светилището. — А Малоун и Бакстър?…

Един полицай викна от страничната пътека:

— Стани!

Лиъри постави ръцете си на скамейката пред себе си и се изправи. Каза на Мартин:

— И двамата са под скамейките в светилището.

Лампите на балкона светнаха и осветиха цялото наклонено пространство от надупчени скамейки, изгорели шкафове и дълбоко набраздени пътеки. Тръбите на органа блестяха там, където бяха ударени от куршуми, над тях се виждаше непокътнатият прозорец-розетка. Лиъри се огледа и подсвирна: