Нелсън Демил - Катедралата

— Все едно съм минал между капките — той се усмихна. Мартин махна нетърпеливо с ръка:

— Не разбрах за Бакстър и Малоун. Мъртви са, нали?

Полицаите прекрачваха телата и минаваха между скамейките. Вървяха предпазливо с вдигнати пистолети и пушки. Лиъри автоматично постави ръце на главата си и каза на Мартин:

— Флин ми нареди да не я убивам, а аз не можех да стрелям по Бакстър без риск да засегна и нея…

— Флин? Ти работиш за мен, Джак.

Лиъри избута Мартин и мина покрай него на пътеката.

— Ти заповядваше, и той заповядваше… Правя само онова, което ми се казва, и за което ми се плаща…

— Но аз давах парите, с които ти плащаше на Флин.

Лиъри впи поглед в очите на Мартин:

— Флин никога не ме мамеше. Каза ми, че този балкон ще се превърне в ад и беше така. А ти ми каза, че, как точно го формулира, „ще бъде сравнително безопасно“.

Гласът на Мартин прозвуча свадливо:

— Що се отнася до мене, ти не изпълни нашия договор. Ще трябва да променя сумата на последното заплащане.

— Слушай, мръсник такъв…

Двама полицаи се хвърлиха към него и извиха вдигнатите му ръце. Грубо ги събраха зад гърба му и щракнаха белезниците. Блъснаха го на пода и той простена от болка. Докато го претърсваха, обърна глава към Мартин и каза:

— Ако долу са успели да хванат или убият Хики, тогава така или иначе ще се справят и с бомбите. Ако пък не са успели, катедралата ще се взриви и все пак ще получиш, което искаш.

Мартин забеляза Бърк, който приближаваше към тях, подкрепян от двама полицаи. Изкашля се предупредително:

— Добре, Джак. Достатъчно.

Лиъри очевидно беше засегнат.

— Останах тук достатъчно, за да бъда убит. За Бога, Мартин, минава шест. Огледай се наоколо, не ти ли стига това?

— Млъкни!

Двамата полицаи изправиха Лиъри на крака.

— Този крак… Странно… сякаш гори…

Мартин не каза нищо. Лиъри го погледна втренчено.

— Какво си направил?… О, не!

Мартин му намигна, обърна му гръб и се отдалечи. Един полицай вдигна мегафон и извика:

— Полиция на балкона! Всичко е чисто! Господин Бакстър, госпожице Малоун, бягайте! Бягайте насам!

Бакстър вдигна глава и погледна Морийн.

— Това Лиъри ли беше?

Тя направи усилие да се усмихне.

— Започваш да се учиш. — Чу имената им, произнесени през мегафона още веднъж. — Не съм сигурна… — притисна лице към бузата му и двамата се прегърнаха още по-здраво.

Уенди Питърсън надникна зад олтара и видя осветения балкон. Видя и полицаи, които ходеха между скамейките. Без да поглежда часовника си, знаеше, че остават не повече от три минути — дори по-малко, ако бомбата беше настроена да избухне по-рано. А тя не можеше да си спомни случай, в който някое взривно устройство да е настроено за по-късно от обявения срок.

Изтича към бронзовия капак, като едновременно издърпваше иглата на детонатора, и викаше назад към скамейките:

— Бягайте! Бягайте!

Наведе се и вдигна с една ръка тежкия бронзов капак.

Морийн се изправи и погледна първо Уенди Питърсън, после осветеното пространство на балкона горе. Бакстър се изправи до нея. Мегафонът ревеше:

— Бягайте! Бягайте насам!

Хукнаха нататък, но Морийн внезапно свърна настрани и се втурна нагоре по стъпалата на амвона. Сграбчи ръцете на Флин и го повлече надолу по стълбата. Бакстър се качи след нея и я задърпа за ръката. Тя се обърна:

— Той е жив. Моля те!

Бакстър се поколеба само миг, после прехвърли Флин върху раменете си и заедно хукнаха към мястото за даване на причастие. Уенди Питърсън ги изчака мълчаливо, докато стигнаха на такова разстояние по централната пътека, където смяташе, че ще бъдат в безопасност, ако гранатата взриви бомбата. Тя освободи предпазителя и пусна гранатата в дупката. Затръшна капака и се отстрани на няколко фута, запушила ушите си с ръце.

Гранатата експлодира, откъсна бронзовия капак от пантите му и го хвърли високо във въздуха. Ударната вълна мина през катедралата и подът на светилището под краката й се разтърси. Всичко сякаш беше замръзнало, докато тя очакваше втората експлозия, но не последва нищо, освен пищене в ушите й. Спусна се по стълбата през облака дим.

Бърк бавно се приближи към Мартин, след като ударната вълна мина през балкона. Мартин каза:

— Ах, лейтенант Бърк, каква изненада. Мислех си, че ще бъдеш… ъ-ъ, някъде другаде. Изглеждаш ужасно. Ходиш странно. Къде са ти обувките? — Той провери часовника си. — Две минути… Дори, мисля, по-малко. От тук гледката е великолепна. Имаш ли камера, с която да го запишем? Такова нещо не се повтаря — взря се над рамото на Бърк към светилището. — Погледни великолепното ковано желязо, мрамора. Прекрасно. След три минути ще изглежда точно като Ковънтри — погали ревера на палтото си и се обърна към Бърк: — Виждаш ли? Аз си пазя карамфила. А къде е твоят? — той погледна пак тревожно към светилището. — Какво смята да прави тази луда жена? Обърни се, Бърк! Не изпускай това!