Нелсън Демил - Катедралата

Тя не отговори. Той въздъхна: — Аз тръгвам.

Морийн стисна здраво ръката му и се взря към огромното пространство окървавен мрамор, което сякаш излъчваше своя собствена светлина. Чу отсечената стрелба на Мегън към вратите, но не се чуваше Лиъри да стреля.

— Лиъри чака нас.

— Тогава да не го караме да чака.

Той тръгна към края на скамейката. Тя продължаваше да дърпа ръката му:

— Недей!

Един полицай извика откъм стълбището зад олтара:

— Слушайте, вие задържате тук двама души. Не искам да прозвучи грубо, но бихме предпочели да си тръгнем. Идвате ли, или не?

Той си мислеше, че говори достатъчно тихо, колкото да го чуят само те, ала акустиката разнесе звука из цялата катедрала.

Два изстрела свирнаха от балкона и куршумите се удариха между скамейките и олтара. Морийн се плъзна до Бакстър и обърна лице към него.

— Остани с мен!

Той прегърна раменете й и извика към стълбището:

— Вървете! Няма смисъл да ни чакате.

Не последва отговор и Морийн и Бакстър се притиснаха един към друг в очакване на последните мигове.

Уенди Питърсън коленичи до задната стена на криптата и един санитар превърза раната на дясната й ръка. Тя сгъна и разгъна пръсти и забеляза, че започваха да се вдървяват.

— По дяволите! Санитарят предложи:

— Най-добре е да се върнеш.

Втори санитар превързваше дясната й пета. Тя огледа осветения в червено район. Повечето от първата група бяха останали назад с простреляни глави в резултат на рикошетите от пода. Останалите бяха евакуирани с рани в крайниците и хълбоците или с ребра, счупени от куршумите, които се бяха удряли в бронираните жилетки. От червената светлина бледите лица изглеждаха розови, кръвта — черна, а раните — особено страшни. Тя отново погледна пръстите си.

— По дяволите!

Новият взводен командир събра хората си до ъгъла на криптата и погледна часовника си.

— Остават осем минути — той коленичи до Питърсън. — Слушай, не знам какво очакват от мен да направя тук долу, освен да събирам тела. Защото, ако не знаеш, да ти кажа, че няма начин да се оправим с оня клоун там, лейтенант.

Тя се дръпна от санитарите и закуцука към края на свода.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Аз не мога да стрелям, нали така? Той има противогаз, а ударните гранати са изключени. Но дори ако успеем да се справим с него, няма време за обезвреждане даже на една бомба. А ние не знаем колко още има. Проклетите кучета са мъртви, а няма повече кучета…

— Добре, добре… По дяволите… толкова сме близо.

— Не — каза взводният командир, — изобщо не сме близо.

Някои от хората около него се изкашляха нервно и многозначително. Командирът се обърна към Питърсън:

— Съобщиха, че това било твое решение… и на Бърк,

вдигна полевия телефон, той мълчеше.

От тъмното се чу глас, старчески, присмехулен глас:

— Майната ви! Вървете всички на майната си!

Един изнервен млад полицай извика към него:

— Майната ти на тебе!

Командирът подаде предпазливо главата си иззад ъгъла на криптата:

— Ако излезеш с вдигнати ръце…

— О, стига глупости!

Хики се изкикоти и пусна няколко куршума към червената светлина, която се виждаше край ъгъла на криптата. Стрелбата произведе оглушителен шум в затвореното пространство и отекна далеч навътре в голямото около четвърт акър подземие. Хики извика:

— Има ли някой от сапьорите там? Отговорете!

Питърсън се приближи до ъгъла.

— Тук съм, татенце.

— Татенце? Кого наричаш татенце? Добре де, няма значение. Слушай, към тази бомба има прикрепени такива чувствителни детонатори, които могат да я накарат да се изпразни по-бързо… от Линда Лавлис. — Отново се изкикоти и продължи: — Отвратителна метафора. Както и да е, момиче. Искам да ти дам съвет, който ще оцениш като професионалист, имам предвид разрушаването, не взривяването… Докъде бях стигнал? А, да, имам много детонатори, фоточувствителни, звукови, каквито искаш. Вярваш ли ми, момиче?

— Мисля, че ни будалкаш.

Хики се засмя.

— Добре тогава, нареди на всички да си тръгват, скъпа, и хвърли една ударна граната по мен. Ако това не взриви бомбата, тогава някой сапьор може да се върне и да я обезвреди. Ти няма да можеш да го направиш с разтърсения си мозък, а аз няма да мога да му попреча с моя разтърсен мозък. Давай, момиче! Хайде да видим дали си от камък!

Уенди Питърсън се обърна към командира:

— Дай ми ударна граната и се изнасяйте.

— Другия път. Пък и знаеш, не носим такива неща в такива пространства.