Той отблъсна ръката й немощно.
— За Бога, Морийн… Остави ме да умра така, както искам… Искам да мисля… Да остана с ясно съзнание…
Тя заби спринцовката в рамото му и вкара морфина в мускула.
— Искал да мисли… — повтори, — да остане с ясно съзнание…
Той се отпусна тежко назад към стената на амвона.
— Студено е… студено… това е много лошо…
— Да… Остави морфинът да подейства. Затвори очи!
— Морийн… Колко хора накарах да… Боже мой… Какво направих през всичките… тези години?…
В очите й наедряха сълзи.
— О, Брайън… Винаги закъсняваш…
Рори Дивейн усети кръвта, която се надигаше в разкъсаното му гърло и се опита да я изплюе, обаче тя бликна отново от раната, смесена с частици от повърната храна. Премигна, за да отрони сълзите си, докато продължаваше да се катери. Ръцете му бяха станали безчувствени и се налагаше да ги гледа, за да се увери, че са хванали леденостудените скоби.
Колкото по-високо отиваше, все по-силно усещаше пулсирането на раната от рикошет в главата си. Болката обхващаше целия му череп и си помисли, че никога не беше смятал за възможно да е толкова силна. Няколко пъти изпита желание да се пусне, но образът на кръста го теглеше нагоре.
Стигна върха на заострената каменна кула и вдигна глава към издадения меден шпил, от който се издигаше кръстът. Бавно се изкатери до тях, обхвана с ръце основата на кръста и заплака, Долепил чело до студения метал. След малко вдигна глава и завърши изкачването. Разпери вцепенените си ръце на хоризонталната част на кръста и се изправи на двайсет и пет нива над града.
Бавно погледна пред себе си. От другата страна на булеварда център „Рокфелер“ се издигаше над него. Половината прозорци светеха и бяха разтворени, видя хора, които му махаха. Обърна се наляво и видя „Емпайър стейт билдинг“ да стърчи над булеварда. Завъртя се и погледна зад гърба си. Между два небостъргача видя плоската повърхност на Лонг Айлънд, който се простираше до хоризонта. Нежнозлатист отблясък се появи там, където земята се срещаше със звездното небе.
— Изгревът!
Бърк стоеше на колене върху обления с кръв под на галерията. Ранените бяха свалени с асансьора, а мъртвите, сред тях и Белини, бяха изнесени в таванското помещение отзад. Бяха останали четирима полицаи от първи взвод, които се свиваха до парапета. Снайперистът на балкона облизваше с куршуми ръбовете на балюстрадите, но от това, което се чуваше от другите галерии, му стана ясно, че много малко от неговите хора си подаваха главите, за да отговорят на огъня. Бърк завъртя полевия телефон и повика отсрещната галерия.
— Докладвайте обстановката!
Един глас отговори:
— Взводният е убит. Ранените са свалени през комина и идват попълнения, но… Какво казват от „Рокфелер“? Вече е късно.
Бърк живо си представи как комисарят Рурк повръща в мъжката тоалетна, Мъри Клайн повтаря на всички да запазят спокойствие, а Мартин хладнокръвно раздава съвети, които целят да довършат катедралата и всички вътре. Бърк хвърли поглед на часовника си. Прекалено бавно ще стане това спускане през комина. Той нареди в микрофона:
— Изнасяйте се!
— Слушам.
Бърк сигнализира на главния свързочник:
— Свърза ли се вече с кулите и тавана?
Човекът отговори:
— Таванът е под контрол. Горните части на кулите също, с изключение на някакъв клоун, който се катери по южната кула. Но долу при балкона работата е напълно сплескана. Някаква ненормална кучка, облечена като вещица или не знам какво, обстрелва вратите. Там има няколко убити полицаи. Войниците, които са влезли през другата кула, също са пострадали. Обстановката е мътна. Искаш ли да говориш с тях? Да им заповядам ли да опитат отново?
— Не. Кажи им да останат и да изчакат. Свържи ме с подземието.
Операторът прозвуча несигурно:
— Не можем да ги открием. Допреди няколко минути докладваха, че всичко е наред и после ги загубих. — Направи пауза и добави: — Виж колко е часът!
— Знам колко е часът. Всички знаят колко е часът. Продължавай да опитваш да се свържеш с подземието. Дай ми пети!
От стълбището към ризницата отговориха и Бърк попита:
— Каква е обстановката?
— Ризницата зад нас е пълна с подкрепления, обаче зад олтара могат да стрелят едновременно само по двама души. Определено не можем да стигнем до този месингов капак. Не можем да отидем при заложниците, нито те да дойдат при нас. Божичко, онези двамата наистина знаят да стрелят — той пое дълбоко дъх. — Какво става, по дяволите?
Читать дальше