Нелсън Демил - Катедралата

— Идиоти! Винаги обира аплодисментите не този, който трябва — изруга той. Освободи предпазителя, приближи се до отвора и погледна нагоре. Извика: — Хей, Кинг Конг! Довлечи си задника тук!

Катерачът погледна надолу, но продължи. Водачът прибра главата си в стаята.

— Подайте ми въжето — взе найлоновото въже и се завърза през кръста. — Е, както казва следователят по углавните престъпления: „Той сам ли падна или беше бутнат?“, това е въпросът.

Другата част от шести взвод слезе надолу през южната кула и следвайки груба скица, направена от Гордън Стилуей, откриха вратата към дългата югозападна галерия. Един от мъжете ритна вратата, а останалите четирима се втурнаха силно приведени по дължината на дългата галерия. Натъкнаха се на мъж, облечен в килт. Мъжът лежеше свит на купчина в ъгъла на балюстрадата. Под тялото му се подаваше гайда.

Внезапно от отсрещната галерия се вдигна перископ и някой викна по мегафона:

— Наведете се! Балкона! Наблюдавайте балкона!

Мъжете се завъртяха едновременно и погледнаха балкона, който се издаваше навън под прав ъгъл на около трийсет фута под тях. Една цев проблесна два пъти и двама от петимата мъже паднаха. Останалите трима се хвърлиха на пода.

— Какво, по дяволите?… — Водачът се огледа безумно в дългата тъмна галерия, сякаш беше пълна със стрелци. — Откъде дойде?… От балкона? — той погледна двамата мъртви, и двамата с дупки между очите. — Изобщо не видях нищо… Изобщо не чух нищо. Един от хората му рече:

— Нито пък те.

Петнайсетте войници от 69-и полк се бяха върнали в катедралата след като бронетранспортьорът спря да гори и лежаха на пода под балкона, насочили пушки към петте широки пътеки на издигнатото светилище на олтара. Майор Коул се вдигна на коляно и погледна над скамейките с бинокъл. После насочи вниманието си към четирите галерии. Изглеждаше така, сякаш в катедралата нищо не помръдваше и най-силният звук идваше от изстрелите на снайпериста над тях. Коул погледна димящия бронетранспортьор от едната му страна. Миризмата на изгоряло гориво и плът накара стомаха му да се преобърне.

Един сержант се приближи до него.

— Майоре, трябва да направим нещо.

Стомахът му отново се преобърна.

— Не трябва да се намесваме в работата на полицията в никакъв случай. Може да стане недоразумение… някаква грешка…

По стъпалата изтича мъж и се втурна през разбитите врати. Пресече вестибюла и откри майор Коул, който гледаше часовника си. Куриерът се сви до него.

— От губернатора, сър.

Коул пое бележката без ентусиазъм и прочете последните редове: „Отец Мърфи все още липсва. Намерете го и го спасете! Спасете и останалите двама заложници под скамейките в светилището“.

Коул погледна сержанта. Сержантът се взря в бледото лице на Коул.

— Ако намеря начин да се кача в този балкон и видя сметката на снайпериста, ще можеш да изтичаш по пътеката и да изведеш двамата заложници… — Той се усмихна. — Но ще трябва да тичаш бързо, защото за тях ще се състезават и полицаите.

Майор Коул отвърна вдървено:

— Добре. Вземи десет души и вървете на балкона — обърна се към куриера: — Съобщението е прието. Обадете се на полицията да дадат команда на хората си в галериите да поддържат около пет минути огън срещу балкона.

Куриерът отдаде чест и хукна назад. Коул нареди на сержанта:

— И гледай никой да не пострада!

Сержантът поведе десет войника през южното предверие. Отвори вратата към спираловидното стълбище. Войниците изтичаха нагоре в кулата и скоро видяха голяма дървена врата в стената. Сержантът се приближи предпазливо и се ослуша, не чу нищо. Постави ръката си на желязната топка, бавно я завъртя и открехна леко вратата. Видя пред себе си пълна тъмнина. В началото си помисли, че не е на балкона, после забеляза в далечината отражение от трепкащата светлина на свещи и съзря по-горе галерията, където преди беше висяло папското знаме. Отвори вратата и свит на две, с насочена пушка, тръгна по една от пътеките. Десетината войника го последваха на равни интервали.

Сержантът плъзна рамо по оградата около скамейките отляво, като примигваше в тъмното. Ослушваше се да чуе звук някъде в черния като пещера балкон. Рамото му почувства празнина и той се обърна с лице към широката пътека, минаваща през центъра на балкона. Цялото пространство беше черно като ада, но масивният прозорец-розетка, който висеше в мрака, по-голям от двуетажна къща и пропускаше светлините от център „Рокфелер“, му даваше представа за неговите размери. Сержантът пристъпи по издигнатата пътека и долови звук, подобен на шумоляща коприна, от скамейките по-горе. На няколко фута пред него, на по-горното високо стъпало, стоеше жена. Той се взря в две горящи зелени точки, които отразяваха светлината от свещите зад гърба му. Очите го приковаха за частица от секундата, преди да вдигне пушката си.