Нелсън Демил - Катедралата

— Какво е положението в подземието?

Мъжът отговори:

— Новият взвод е вътре. Открили са няколко влачещи се ранени, единствените оцелели. Кучетата и водачите са мъртви. Всички сапьори са напуснали, освен Питърсън, която е ранена, обаче още може да се справя. Там долу има някакъв смахнат с автоматично оръжие. Оцелелите казват, че няма начин да се доберат до останалите бомби, освен през капака в пода. — Млъкна колебливо и добави: — Слушай… Питърсън смята, че онзи тип вероятно може да взриви бомбите винаги, когато поиска… Така че аз се омитам, защото съм малко близо до предполагаемото място на взривното устройство. Връзката ще бъде прекъсната, докато не занеса таблото до някое по-безопасно място. Съжалявам, лейтенант! — Направи пауза: — Претърсват двете кули и тавана за заглушаващото устройство и ако го открият, ще имате радиовръзка. Съжалявам!

Телефонът онемя. Бърк включи радиостанция, която намери близо до краката си и въздухът се изпълни с пищене. Той я изключи. Сержантът до него констатира:

— Сега никой не може да говори с никого. Даже и да искаме, не можем да съгласуваме една атака срещу балкона, нито пък да уточним оттеглянето.

Бърк кимна.

— Май да влезем беше по-лесно — той огледа тъмната галерия. — Мястото е огромно и ми се струва здраво. Архитектът смяташе, че тази част ще остане, дори ако главните колони паднат…

Един от полицаите попита:

— Кой може да гарантира това? Може ли някой да бъде сигурен, че под тези колони няма бомби?

Той почука една от колоните. Бърк отговори:

— Ако разсъждаваме логично, нямаше да си дават труд да палят тавана, ако бяха заредили с експлозив навсякъде. Нали така?

Изгледа мъжете около себе си, но не забеляза да са успокоени от тази дедукция.

Сержантът додаде:

— Мисля, че логиката няма нищо общо с действията на тези мръсници.

Бърк погледна часовника си. 5,54.

— Щом аз оставам… и вие оставате — рече той. Влезе в южната кула и започна да слиза към нивото на балкона.

Морийн погледна часовника си и каза на Флин:

— Аз се връщам.

— Да… Не… не си тръгвай…

Сега гласът му бе много по-слаб. изтри челото му с ръка.

— Съжалявам… Не мога да остана тук.

Той кимна.

— Много ли те боли, Брайън?

Поклати глава отрицателно, в този момент тялото му се изопна. Морийн извади втора спринцовка с морфин и измъкна иглата от предпазителя. Знаеше, че при тази огромна загуба на кръв това сигурно щеше да го убие, но поне нямаше да изпитва болка. Наведе се над него, прегърна го и го целуна по устните, докато забиваше иглата в гърдите му, близо до сърцето.

Устните на Флин помръднаха срещу нейните и тя доближи ухо, за да го чуе.

— Не… Не… махни я…

Извади спринцовката и го погледна. През последните няколко минути не беше отварял очи и тя се учуди как бе разбрал… освен ако причината не беше, че я познава прекалено добре. Стисна силно ръката му и почувства на нея огромния пръстен. Попита:

— Брайън… мога ли да го взема? Ако си тръгна оттук… искам да го върна у дома…

Той дръпна ръката си и сви здраво пръсти. — Не.

— Задръж го тогава… полицията ще го прибере.

— Не… има някой, който трябва да дойде за него.

Тя поклати глава и го целуна отново. Без да каже нищо, се заспуска назад по виещите се стъпала. Брайън тихо извика след нея:

— Морийн… чуй… Лиъри… Казах му… да не стреля по теб… Той изпълнява заповедите… Слушай когато Мегън започне да стреля по вратата… Тогава бягай!…

Тя остана да лежи неподвижно върху стъпалата. След малко попита:

— А Бакстър?

— Смятай го за мъртъв… Ти можеш да вървиш… Върви…

Морийн поклати глава.

— Брайън… не трябваше да ми казваш.

Той отвори очите си и я погледна, после кимна.

— Не, не трябваше… Колко съм глупав… Постоянно греша… — Опита да се надигне и лицето му побеля от болка. — Моля те… бягай… Живей…

Гърдите му се повдигаха и отпускаха бавно. Морийн го погледа, после бавно се плъзна надолу и се претърколи през няколкото фута оголено пространство. Запълзя под скамейките и се приближи до Бакстър, който и каза:

— Исках да те последвам… но си помислих, че може би… Тя хвана ръката му и я стисна.

— Мъртъв ли е?

— Не.

Останаха да лежат един до друг мълчаливо. В 5,55 Бакстър попита:

— Мислиш ли, че той би могъл да спре Лиъри и Мегън? Тя отговори:

— Не го попитах. Бакстър кимна.

— Разбирам… Е, готова ли си да бягаме?

— Не съм убедена, че точно това искам да направя.

— Тогава защо се върна тук?