Нелсън Демил - Катедралата

Стана 5,20, после 5,25…

Флин надникна зад колоната отзад и видя Морийн и Бакстър сгушени заедно. Остана загледан в тях за известно време, после откъсна поглед и се обърна към преддверието. 5.30. В неподвижния студен въздух надвисна напрежение. Беше толкова осезаемо, че се усещаше в пулсиращите гърди, в потните чела, в горчивата слюнка. Можеше да се види в танцуващите светлосенки и да се помирише въпреки горящия фосфор.

Стана 5,35 и в умовете на всички започна да се заражда мисълта, че вече бе прекалено късно, за да се проведе атака, която да послужи на някаква цел.

В дългата Югозападна галерия Джордж Съливан остави пушката си и вдигна гайдата. Стисна меха под мишница и преметна трите ручила върху рамото си. Постави пръсти върху осемте дупки и налапа мундщука. Противно на всички заповеди и на здравия разум, той засвири. Бавната натрапчива мелодия на „Изумителна благодат“ се понесе от пискуна, а трите ручила пригласяха плътно.

Съвсем леко, почти незабележимо, напрежението спадна, бдителността отслабна и всичко се смеси с най-примитивната от всички надежди, че ако си очаквал нещо ужасно и си го видял в представите си до най-малката подробност, то няма да се случи.

Белини стоеше до отворената врата на малкия асансьор в подземието под архиепископската ризница. Един от неговите хора бе стъпил на покрива на асансьора и осветяваше с фенерче високата шахта. В началото тя беше иззидана от тухли, но едно ниво над главния под бе с дървени стени и продължаваше нагоре, както беше отбелязал Стилуей, до едно ниво, където извеждаше до тавана над галериите.

Белини тихичко подвикна:

— Как изглежда? Мъжът отговори:

— Ще видим.

Той извади натягаща се алпинистка скоба от торбичка с инструменти и я зави здраво за асансьорното въже на височината на бедрото си. Стъпи върху нея и опита здравината й. Зави друга и стъпи с другия си крак на нея. Стъпка по стъпка, вече по-бързо, се заизкачва по шахтата към осмото ниво, където се намираше галерията.

Белини погледна назад към извития коридор. Хората от първи щурмови взвод стояха мълчаливо, натоварени с екипировка и въоръжени с пистолети със заглушители и пушки с инфрачервени оптически прибори. На пода отвън до асансьора седеше свързочник. Пред него имаше табло за полеви телефони, което бе свързано с останалите нападателни взводове и офиса в център „Рокфелер“. Белини каза на мъжа:

— Когато лайното удари вентилатора и наоколо се размирише, връзката между взводовете получава приоритет над Негова чест и комисаря… Всъщност, не искам да ги чувам, докато не се обадят, за да кажат да се изтеглим.

Свързочникът кимна.

По коридора се зададе Бърк. Лицето му беше нацапано с камуфлажна боя и докато вървеше, завиваше голям заглушител на цевта на автоматичен пистолет. Белини го погледна.

— Тук не е Лос Анджелис, Бърк. Бърк мушна пистолета в колана си.

— Да тръгваме, Белини.

Белини вдигна рамене. Изкатери се върху покрива на асансьора, след него Бърк се изкачи в тясната шахта. Белини освети с фенерче нагоре, докато светлината спря върху дъбовата врата, която се отваряше към архиепископската ризница на двайсет фута от тях. Рече приглушено на Бърк:

— Ако там е застанал някой фенианин с картечница и чуе, че се катерим, върху този асансьор ще се посипе водопад от тела и кръв.

Бърк отмести фенерчето му по-нагоре и спря светлото кръгче върху неясните очертания на катерещия се мъж, който вече бе изминал сто фута по шахтата.

— Може да има засада и на върха.

Белини кимна.

— Изглеждаше добре на хартия — той угаси фенерчето. — Имаш една минута да спреш да се правиш на задник и да се изметеш оттук.

— Добре.

Белини вдигна поглед към черната шахта.

— Чудя се… чудя се дали тази врата или някоя друга врата тук е минирана. Помниш ли в армията… онези фалшиви знаци за минно поле? И всичките други дрънканици за психологическата война? — Той поклати глава. — След първия изстрел всичко идва на мястото си… Страшното е преди това. Флин ме накара да напълня гащите… На него всичко му е ясно… Сигурен съм, че е по-луд и от мен.

Бърк го прекъсна:

— Може Шрьодер да му е казал колко луд си всъщност. Може би Флин се страхува от теб.

Белини кимна.

— А-ха… — той се засмя, после лицето му стана строго. — Да ти кажа ли нещо? Убива ми се… Чувствам непреодолимо желание… Както когато ти се пуши, нали знаеш?