Нелсън Демил - Катедралата

Бърк кимна.

— То премахва възможността…

— Не съвсем. Медицински специалист от Джърси е направил дентална експертиза на ексхумираните останки и… — той погледна Бърк. — Ужасяващо… наистина ужасяващо.

Бърк помоли бързо:

— Изплюй камъчето, Лангли!

Лангли се засмя.

— Майтапя се. Ковчегът е бил пълен с пръст и в него намерили бележка с неговия почерк. Ще ти открехна после какво пише. — Той отвори вратата: — Бети Фостър, нали така беше? До скоро, Патрик — и затвори след себе си.

Бърк обърна очи към отсрещния ъгъл на залата. Повече от дузина взводни командири от корпуса за бързо реагиране, облечени в черно, се бяха наредили в полукръг около масата за пресконференции. Над тях стенният часовник отброяваше минутите. Докато ги гледаше, те изведнъж се изпънаха като един, като футболен отбор, който току-що се е наговорил за предстоящата тактика, и излязоха един след друг. Белини остана там, зает с уточняване на някои подробности. Бърк впери поглед в тъмната му заплашителна фигура и в яркоосветената стая тя му напомни за черен градоносен облак сред слънчево небе.

Приближи до масата и нахлузи черен поло-пуловер. Върху него облече бронирана жилетка. Намести зеления карамфил — един от полицаите беше донесъл цяла кошница, за да ги раздаде на всички. Бърк погледна плановете и прочете бележките, нахвърляни върху тях, за действията на отделните взводове. Попита Белини:

— Къде е най-безопасното място, където да се скрия по време на щурма?

Белини помисли за миг, после отсече: — Лос Анджелис.

Брайън Флин застана на амвона, издигнат едно ниво над залата. Погледна кардинала под себе си и заповяда в микрофона:

— Изгасете осветлението.

Една по една отделните части на катедралната зала започнаха да потъват в мрак: първи Хики угаси лампите в светилището, вътрешната галерия и страничния олтар на Дева Мария, после Съливан изключи тези в четирите галерии, след тях от погледа изчезна балконът на хора и накрая угаснаха огромните висящи полилеи над нефа, които се командваха от електрическото табло на балкона. Хики обиколи катедралата и угаси вестибюлите, страничните олтари и книжарницата.

Флин забеляза, че няколко лампи продължаваха да светят — вероятно ключовете за тях бяха извън катедралата. Хики и останалите разбиха тези, които успяха да достигнат, и звукът на счупено стъкло изпълни огромните тихи пространства.

Флин кимна на себе си. Сигнал за началото на нападението щеше да бъде угасването на останалите лампи, когато щяха да дръпнат шалтера в подземието на енорийския дом. Полицаите щяха да очакват тъмна катедрала, където инфрачервените окуляри щяха да им дадат предимство. Но Флин нямаше намерение да им го предостави, затова беше наредил всички свещи — стотици на брой — да бъдат запалени. Сега те трепкаха в мрака като дар към божеството, помисли си той, като защита на дребни хора срещу ужасите на тъмнината. Пък и бяха източник на светлина, който полицаите не можеха да угасят. Освен свещите, на определени места в катедралата бяха запалени огромни бенгалски огньове, излъчващи допълнително светлина, от която инфрачервените им окуляри щяха да побелеят. Капитан Джо Белини, приготвил съм ти изненада.

Опря ръце на студения мрамор на балюстрадата и премигна, за да настрои очите си към мътната светлина, докато оглеждаше необятната вътрешност. Трепкащи сенки играеха по стените и колоните. Таванът бе изчезнал. Човек лесно можеше да си представи, че покривът е отхлупен и освободени от бремето си, колоните сега опираха в нощното небе — илюзия, която скоро можеше да се превърне в реалност. Дългите черни галерии отгоре, тъмни и непроницаеми дори на ярка светлина, сега бяха станали почти невидими. Единственото, което подсказваше, че там има присъствие, беше звукът на оръжие, стържещо по камъка.

Балконът представляваше черна дупка. Сякаш някой бе дръпнал плътна завеса покрай парапета, но Флин чувстваше присъствието на двете черни фигури там много по-силно, отколкото ако ги виждаше в действителност — сякаш бяха свръхестествени растения, които укрепваха и процъфтяваха в мрака.

Пое дълбоко дъх с разширени ноздри. Горящият фосфор излъчваше силна остра миризма, която променяше самата същност на храма. Беше изчезнал дъхът на мухъл, онази гнила смесица от аромат на тамян, восък и още нещо неопределено, което той обобщаваше като миризмата на римокатолицизма, която бе една и съща във всички църкви и събуждаше спомени от детството. Няма я, повтаряше си той, най-после я няма. Прогоних я. Чувстваше се необичайно доволен от факта, сякаш беше спечелил теологически спор с някой епископ.