Нелсън Демил - Катедралата

Стилуей кимна:

— Да, но вероятно ще изглежда като Първа космическа банка.

Няколко човека се засмяха, но смехът им бързо замря. Стилуей отново насочи вниманието си към чертежите и започна да дава още подробности за специфичните особености на архитектурата. Белини потри наболата си брада и го прекъсна:

— Господин Стилуей, ако трябва да вкараме бронирана кола, тежаща около десет тона… плюс-минус един тон, нагоре по предните стъпала и през централния вход…

Стилуей подскочи:

— Какво? тези врати са безценни…

— Може ли подът да издържи тази тежест? Стилуей направи опит да се успокои, помисли за момент, после отвърна неохотно:

— Ако трябва да направите нещо толкова безумно… разрушително… Десет тона? Да, според спецификациите, подът ще издържи… но винаги съществува известен риск, нали?

Белини кимна:

— Да… Още нещо… Те казаха, фенианите казаха, че ще подпалят катедралата. Имаме причина да смятаме, че ще запалят тавана… Възможно ли е?

— Защо не?

— Ами… струва ми се доста солидно, масивно…

— Да, масивно дърво. — Поклати глава. — Какви мръсници…

Стилуей неочаквано се изправи:

— Господа… госпожице — той пресече кръга от хора. — Извинете, че не желая да остана, за да слушам как уточнявате подробностите на своята операция. Не се чувствам много добре. Ще бъда в съседната стая, ако се нуждаете от мен.

Обърна се и излезе. Взводните командири оживено заобсъждаха. Групата за обезвреждане се оттегли в най-отдалечения ъгъл на стаята и Белини видя как наобиколиха Питърсън. Лицата им, каза си той, са винаги безизразни, а очите им са винаги празни. Погледна часовника си — 5,15. Щяха да му трябват петнайсет до двайсет минути, за да промени плана на атаката. Нямаше да е много по-различен, но това, което се оформяше в главата му, бе много по-ясно и беше по-малко вероятно да се превърне в масово убийство. Той се отдалечи от взводните командири и отиде при Бърк и Лангли. Постоя неуверено за миг и рече:

— Благодаря за Стилуей. Свършихте добра работа.

— Пак заповядай, Джо, извинявай, инспекторе. Ти искаш, ние доставяме архитекти, адвокати, пици…

Бърк го прекъсна.

— По-добре ли се чувстваш сега?

Белини кимна:

— Ще дадем по-малко жертви, катедралата също има доста голям шанс, но все още можем да смятаме заложниците за мъртви. — Направи пауза: — Мислиш ли, че има начин да отменим нападението на бронираната кола на Лоугън откъм Пето?

Лангли поклати глава:

— Губернатор Дойл наистина е решил да го направи. Трябва да мислиш за бронетранспортьора като за една от онези коли с мегафони, които използват в предизборните кампании.

Белини извади от джоба си някакъв фас и го запали. Отново погледна часовника си.

— Флин очакваше да бъде нападнат след пет и петнайсет и вероятно точно в този момент е плувнал в пот. Добре, много добре. Надявам се да е най-трудният момент в живота на проклетото копеле.

Лангли каза:

— Ако още не се е притеснил, скоро ще започне.

— Скапан шибаняк! — устата на Белини се изкриви в злобна усмивка, малките му очички се присвиха: — Надявам се да бъде ранен и да умре бавно. Да храчи кръв, пяна и жлъчка, докато…

Лангли вдигна ръка:

— Моля ти се.

Белини се завъртя към Бърк:

— Не мога да повярвам, че Шрьодер му е казал…

Бърк го пресече:

— Не съм казвал такова нещо. Казах, че съм намерил архитекта и трябва да промениш плановете си. Капитан Шрьодер рухна физически. Ясно?

Белини гръмко се разсмя.

— Разбира се, че ще рухне. Нали го треснах в мутрата. Какво друго да направи, да танцува ли? — Изражението му стана сериозно. — Копелето ме предаде. Заради него можеше да умрат стотина души.

Бърк отвърна:

— Ти ще забравиш за Шрьодер, а аз ще забравя онова, което вкара в главите на своите командири, да изтрепят всички в катедралата до крак. Белини остана за момент мълчалив:

— Нападението ще стане по различен начин от онова, което Шрьодер е казал на Флин… Какво ще стане с дъщеря му?

Лангли извади от горния си джоб снимката от досието на Дан Морган и я остави на масата за бридж до тази на Тери О’Нийл, която бе взел от портфейла на Шрьодер.

— Този тип ще я убие — посочи усмихнатото лице на Тери.

Телефонът иззвъня и Белини погледна към него. После се обърна към двамата мъже:

— Това е моето приятелче Мъри Клайн. Да ви е честит! — той вдигна слушалката на вътрешния телефон върху масата за бридж. — Щабът на Гестапо. Джо на телефона.

От другия край се чу заекване, после долетя възбудения глас на кмета: