Нелсън Демил - Катедралата

— Проклет да си, Брайън! Няма ли да кажеш поне сбогом?

Лицето на Флин почервеня, за миг той сякаш престана да се владее, после издаде гърлен звук:

— Съжалявам… Не мислех, че ти… Добре, тогава, сбогом! Сега говорим за последно, нали?… Късмет, Морийн. — Поколеба се, наведе се към нея, но веднага се изправи рязко.

Тя искаше да продума нещо, но откъм стълбището за ризницата се чу плътният глас на Галахър:

— Брайън! Бърк е дошъл да те види.

Флин погледна часовника си с известна изненада. Хики извика откъм органа:

— Това е капан!

Флин се поколеба и погледна Морийн. Тя кимна леко. Той я гледа в очите няколко секунди и отсече:

— Все така доверчива, а? — усмихна се и тръгна покрай олтара, за да слезе долу.

Бърк беше застанал до вратите по риза, с празен кобур и ръце в джобовете. Флин се приближи, без да проявява предпазливост и се спря близо до вратата.

— Е? — Бърк не отговори и Флин каза рязко: — Няма да ме убеждаваш да се откажа или…

— Няма.

Флин подвикна на Галахър:

— Иди да си починеш — и се обърна към Бърк: — Да ме убиеш ли си дошъл?

Бърк извади ръцете си от джобовете и ги постави на решетката.

— Това донякъде представлява бяло знаме, не мислиш ли? Смяташ ли, че мога да те убия ей така?

— Трябва. Човек винаги трябва да се опита да убие вражеския командир при първа възможност. Ако ти беше Белини, щях да те убия.

— И все пак има правила.

— Да, току-що ти казах едно.

Минаха няколко секунди в мълчание, след което Флин продължи:

— Какво искаш?

— Исках да знаеш, не изпитвам лична вражда към теб.

Флин се усмихна.

— Знам го. То се вижда. И аз не те мразя, Бърк. Това е най-лошото, нали? Не мразя твоите хора, както и повечето от тях не мразят мен.

— Тогава защо сме тук?

— Защото през 1154-а Ейдриън IV позволил на английския крал Хенри II да влезе с войската си в Ирландия. Тук сме, защото червеният автобус мина покрай абатство Уайтхорн. Ето защо аз съм тук. А ти?

— Бях дежурен в пет часа.

Флин се засмя:

— Е, това е противно незначителна причина да умреш, нали? Освобождавам те от обещанието да участваш в нападението. Може би в замяна на моя жест ти ще решиш да очистиш Мартин. Мартин нареди нещата така, че бедният Хари да е тук. Беше ли ти дошло на ум?

Лицето на Бърк остана безизразно, Флин хвърли поглед на часовника си — 5,04. Нещо не беше наред.

— Не е ли по-добре да си тръгваш?

— Щом така искаш. Освен това, ако пожелаеш, ще остана да говоря с теб по телефона до шест и три минути.

Флин погледна Бърк внимателно.

— Искам да говоря с Шрьодер. Изпрати го тук.

— Невъзможно е!

— Искам да говоря с него! Веднага!

Бърк отговори:

— Никой вече не се страхува от твоите заплахи. Най-малко Берт Шрьодер — той въздъхна тежко: — Капитан Шрьодер налапа дулото на пистолета и…

Флин го сграбчи за рамото.

— Лъжеш! Искам да видя тялото му!

Бърк се отскубна и слезе в ризницата, после погледна назад към Флин.

— Не знам какво го е бутнало в пропастта, но съм сигурен, че ти имаш вина за смъртта му. — Спря до отвора на коридора. На по-малко от три фута стоеше маскиран полицай с автоматичен пистолет „Браунинг“. Бърк подаде глава зад ъгъла и погледна към Флин. За миг сякаш се поколеба, после извика: — Сбогом!

Флин кимна.

— Радвам се, че те срещнах.

Белини стоеше изправен до масата за пресконференции, с очи, вперени в четири дълги листа със скици. Завитите им краища бяха притиснати с чаши от кафе, пепелници и железни гилзи от снаряди. Около него се бяха струпали взводните командири. Първите три чертежа показваха подземието, първия, основен етаж и горните нива. Четвъртият представляваше напречен разрез на катедралата. Сега, когато ги гледаше пред себе си, Белини не беше изобщо впечатлен.

Гордън Стилуей седеше пред чертежите и разясняваше подробностите. Белини гледаше с набръчкано чело. Огледа лицата около себе си да види дали по тях е изобразено просветление, но всичко, което прочете зад потта и черната боя по тях, бе нетърпение, изтощение и раздразнение от отлагането.

Вратата се отвори и Бърк влезе в стаята. Белини вдигна очи към него, в които не се виждаше особена благодарност и оптимизъм. Бърк видя Лангли, подпрян на стената в дъното и отиде при него. Застанали един до друг, те гледаха известно време сцената край масата. После Бърк каза, без да отмества поглед от нея:

— По-добре ли се чувстваш?

Лангли отговори хладно:

— Никога не съм се чувствал по-добре през живота си.