Нелсън Демил - Обречен на мълчание

— Всички да станат.

Полковник Спраул влезе и отиде до амвона. Той погледна набързо към зрителите, поколеба се и каза:

— Откривам заседанието на съда. Пиърс стана.

— Всички страни в процеса, които присъстваха при закриването на заседанието, са налице и сега.

Спраул се обърна към полковник Муър:

— Предадоха ми, че сте стигнали до определяне на присъдата. Така ли е?

— Така е — отвърна полковник Муър от мястото си. Спраул се обърна към Тайсън:

— Лейтенант Тайсън, моля явете се при председателя на съда.

Тайсън се изправи и Корва стана заедно с него.

Все още имаше хора, които продължаваха да влизат в църквата, но не се чуваше никакъв шум, освен тихият тропот на стъпките им и плисъкът на водата под колелата на колите, които минаваха по мократа улица.

Тайсън прекоси застланото с червен килим пространство и отново застана точно срещу полковник Муър, който се изправи. Тайсън козирува и застана мирно. Полковник Муър го погледна право в очите и каза:

— Лейтенант Бенджамин Тайсън, мой дълг като председател на този съдебен състав е да ви съобщя, че съдебните заседатели, при закрито заседание, с изчерпателно и открито обсъждане и с тайно писмено гласуване, с пълно единодушие на всички членове, ви осъждат на уволнение от армията на Съединените щати и отнемане на всички плащания и облаги, които армията ви дължи или могат да произтичат от предишната и настоящата ви служба като действащ офицер от армията на Съединените щати.

В църквата не се чуваше нито звук, сякаш, помисли си Тайсън, някой беше изключил микрофоните. Той изчака да чуе още нещо, но нищо не последва, полковник Муър сякаш беше свършил, но не можеше да е така, и Тайсън остана да стои на мястото си, докато най-накрая полковник Муър седна.

Някой сред зрителите плачеше, всички бяха станали на крака. Тайсън осъзна, че Корва стои до него.

— Е, тук ли ще стоиш, или искаш да си отидеш вкъщи? — каза му той.

— Вкъщи. Искам вкъщи.

Полковник Спраул погледна към полковник Пиърс и му зададе протоколния въпрос:

— Има ли друг случай за гледане от този военен съд? Пиърс вече бе взел куфарчето си в ръка и в разрез с военния етикет отговори на път към страничната врата:

— Не, ваша милост, няма нищо друго.

— Съдът се разпуска до следващото свикване — обяви полковник Спраул.

Тайсън се обърна към страничната врата, но Корва меко го обърна към бариерата на олтарното пространство.

— Този път ще излезем през главния вход. Дошли са много хора, които искат да те поздравят.

От двете страни на централната пътека бяха застанали редици от военни полицаи и Тайсън и Корва тръгнаха помежду им. Към тях се присъедини Марси, после и Дейвид, накрая и майка му, която го целуна. Никой нищо не каза, докато вървяха към изхода. Когато излязоха в преддверието на църквата, Марси го хвана за ръката и я стисна.

Навън, върху мокрите от дъжда стълби, Тайсън бе посрещнат от стотици чадъри и докато вървеше със семейството си чадърите се събраха, за да ги предпазят от дъжда. Той задържа ръката на Марси в своята и прегърна сина си през раменете.

— Да си вървим вкъщи — каза Тайсън.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/1821

Издание:

Нелсън Демил

Обречен на мълчание

Първо издание

Делакорт & Матекс, София, 1999

ISBN 954-8415-47-х