Нелсън Демил - Обречен на мълчание

— Господи, Бен — каза Корва, — какво ужасно място беше това. Дали сега вече сме нормални?

— Не знам.

— Прав си. Между другото — каза Корва, — имам устно послание за теб от някоя си майор Керън Харпър. Искаш ли да го чуеш?

— Не.

— Добре.

Тайсън си дръпна от цигарата.

— Какво иска?

— Иска да ти кажа — отвърна Корва, — че днес в полунощ я освобождават от действителна служба. Казва, че би искала да те почерпи едно питие утре в някой от баровете в центъра на града по твой избор.

Тайсън се замисли за малко, после каза:

— Беше жена, по която можех да си падна.

— Беше си паднал. Но виж, това е друга история. Накарай я да те заведе в бара на някой хотел. И после, ако всичко върви както трябва, само ще трябва да посочиш нагоре.

— Отвратителен си — усмихна се Тайсън. — Ако се срещна с нея, искам и ти да дойдеш.

— Ще дойда. Ти също.

Тайсън го погледна, но нищо не каза. След няколко минути се обади:

— Тази Синдъл също не изглежда зле. Сигурно е от униформата. Кажи, защо униформите толкова ме привличат?

— Не знам. Попитай психоаналитика си.

— Психоаналитикът ми веднъж каза, че когато един войник отива на война, всичко му е простено предварително.

— Наистина ли? Бих искал да е сред членовете на съдебния състав.

— Той умря.

— Вярно.

И двамата погледнаха към часовниците си.

— Гладен ли си? — попита Корва.

— Не. — Тайсън си запали нова цигара. — Защо мислиш, че утре ще мога да се срещна с Керън Харпър в бара?

— Аз съм оптимист — отговори Корва. — Керън Харпър също. Но си мисля, че някои от съдебния състав биха искали да те пратят в затвора, просто за да покажат, че военните пет пари не дават за това защо не си изпълнил дълга си на офицер. Това е традиционният им подход. Те изправиха пред военен съд и онзи капитан Бачър, който капитулира при Пуебло. Щяха да изправят пред военен съд и Кастър, ако беше преживял клането. Военните се впускат в демонстрация на твърдост, когато е необходимо да проявят състрадание, и проявяват състрадание, когато трябва да проявят твърдост. Тяхната теза всъщност е: „Ние не живеем според представите на цивилните за добро и зло. Ние имаме свой собствен кодекс и свои изисквания“. Къде би могъл човек да има повече шансове да получи пет години затвор за това, че е заспал някъде в погрешно време и място?

— Мислих за това — кимна Тайсън. — Спраул всъщност им каза да бъдат снизходителни. Но той е съдия. И не е напълно част от офицерския състав. Офицерите от пехотата сякаш идват от някакъв друг свят. Не е ли така?

— Ще видим.

— Разкажи ми за войната, Корва. Отегчавам се. Разкажи ми за тунела и за Бронзовата звезда, която са ти дали.

— Бива — ентусиазирано започна Корва. — Пропълзях в този тунел, който ставаше все по-тесен и по-тесен, докато около мен не останаха повече от трийсет сантиметра свободно пространство.

— Това го знам.

— Добре. И така, включих миньорската си лампа и видях този жълт господин, и предположих, че е от Народо-освободителната армия, въпреки че не забелязах никакви пагони или нашивки на яката на черната му пижама. Затова се пресегнах към джоба си — беше много тясно, не забравяй — извадих пластмасовата си карта и набързо преговорих Бойният устав на не…

Тайсън се разсмя.

— Не ми се смей. Това е съвсем сериозно. И така, бях стигнал до шесто или седмо правило и като че ли открих каквото ми трябваше. — „Среща с жълто лице в тъмен тунел“. И там пишеше „Първо стреляйте, а после му поискайте паролата.“ И аз…

На вратата се почука и Тайсън погледна към часовника на стената. Беше дванайсет и пет. Обядът. Вратата се отвори, сержант Ларсън влезе в кабинета и спомняйки си какво се беше случило миналия път, веднага каза:

— Съдебният състав е достигнал до определяне на присъдата. Бихте ли ме последвал, сър?

Тайсън бързо стана, сграбчи фуражката си от бюрото и излезе през вратата, преследван от Корва и Ларсън. Те тръгнаха забързано по коридора, завиха и влязоха в църквата. Тайсън отиде направо при масата на защитата и застана прав зад нея. Корва го настигна и зае мястото си до Тайсън.

Тайсън погледна към пейките на зрителите и видя, че наполовина бяха празни. Изглежда никой не беше очаквал всичко да стане толкова бързо. Но Марси, Дейвид и майка му вече влизаха, съпроводени от дежурните военни полицаи. Други хора също забързано идваха в църквата.

Пиърс, Уейнърт и Лонго седяха на местата си, но за пръв път върху нея нямаше книжа. Членовете на съдебния състав седяха стоически по местата си, без да разговарят помежду си, както правеха понякога, преди Спраул да влезе в залата. Дежурният сержант пристъпи в центъра на подиума и извика: