Нелсън Демил - Обречен на мълчание

Искам да благодаря на Тони Глийсън — консултанта ми в областта на военното дело, на Рейд Боутс за приноса му като редактор на книгата и на Ник Елисън за непрекъснатата му подкрепа.

Изказвам благодарност също и на старши сержант Сюзън Ругър на служба във форт Хамилтън и на д-р Ръсел Гилмор, директор на Музея на отбраната в Харбър.

Благодаря също и на Даниел Барбиеро — все още на служба в морската пехота.

А на приятелите ми от рота „Делта“, Първи батальон на Осма кавалерия — моите най-искрени почитания.

Бен Тайсън затвори последния брой на „Уол Стрийт Джърнъл“ и се загледа навън през прозореца на влака, който набираше скорост. Яркото майско утринно слънце създаваше илюзията, че унилият квартал Куинс, който сега се изнизваше назад, е доста населен.

Тайсън погледна човека срещу себе си — Джон Маккормик, негов съсед и бегъл познат. Той четеше някаква книга с дебели корици и Тайсън се загледа в заглавието — „Уей: смъртта на един град“.

Маккормик обърна една страница назад и прочете нещо за втори път, сетне вдигна поглед нагоре и неочаквано погледът му срещна очите на Тайсън. Но той веднага се взря отново в книгата.

Изведнъж Тайсън бе обзет от някакво лошо предчувствие. Отново се вгледа в корицата на книгата. На нея се виждаше древният имперски град Уей, даден от малък ъгъл отвисоко и оцветен в червеникаво. Градът се простираше от двете страни на червените води на река Пърфюм, чиито мостове бяха изпочупени и увиснали във водата. Над пламтящия град се стелеха огромни червеникави кълба дим, а слънцето — алено полукълбо, увиснало над далечното Южнокитайско море — очертаваше силуетите на по-важните сгради в града: императорския дворец, високите стени и крепости на цитаделата и извисяващите се кули на Католическата катедрала. Забележителна картина, помисли си Тайсън и поклати глава сам на себе си. Сетне попита:

— Хубава ли е книгата?

Маккормик вдигна очи от страницата с престорено равнодушие.

— О, не е лоша.

— Има ли някаква почетна дума и за мен? Маккормик се поколеба за момент, после, без да отговори, му подаде отворената книга. Бен Тайсън се зачете:

На шестнайсетия ден от битката при Уей — 15 февруари — един американски картечен взвод попаднал под вражески огън в западните покрайнини на града. Взводът бил част от рота „Алфа“, Пети батальон на Седми кавалерийски отряд на Първа въздушна кавалерийска дивизия. Интересно е да се знае, че Седма кавалерия е отрядът, чийто командир бе генерал Кастър и който претърпя големи загуби при Литъл Биг Хорн.

Пехотният взвод, подложен на обстрел, бил командван от някакъв двайсет и пет годишен лейтенант от Ню Йорк, възпитаник на Корпуса за подготовка на офицери от запаса в Обърн.

Тайсън продължи да гледа втренчено в книгата без да чете. Погледна Маккормик, който му се стори смутен. След това отново се зачете:

Изложените по-долу данни за това, което се е случило в онзи съдбовен ден, са взети в интервюта с двама от членовете на взвода на Тайсън, които условно ще наречем редник I-ви клас X и старши офицер IV-и клас Y. Първоначално тази версия, неизвестна досега, привлече вниманието ми след разговора ми с една монахиня от смесен френско-виетнамски произход на име сестра Тереза. Повече подробности за това как тази история се появи на бял свят, ще намерите в края на тази глава.

Тайсън затвори очи. В тъмнината в съзнанието му изплува следната картина: едно момиче, облечено в бяло, със сребърен кръст на гърдите, в чиито черти се бяха смесили европейската и азиатската раса. Тялото й бе малко по-пищно отколкото на виетнамките, а дългата й черна коса бе леко начупена. Имаше високи скули и очи като бадеми, леко кафеникави, а по носа й тук-там едва се забелязваха лунички. Този образ се задържа в мислите му, а устата на момичето се сви в усмивка, която промени цялото й лице и подчерта галските й черти. Устните, като лъка на Купидон, се разтвориха и тя каза тихо:

— Вие сте интересен човек.

— А вие, Тереза, сте интересна жена. Тайсън отвори очи. Отново се зачете:

Вражеският огън, насочен срещу хората на Тайсън, идвал от малка френска болница — „Милосърдие“. Над болницата, която била под егидата на някаква католическа агенция, се веели две знамена — знамето на Червения кръст и знамето на виетконг.