Нелсън Демил - Обречен на мълчание

Огънят избухнал малко преди обед, когато се приближил американският взвод. Взводът бързо се укрил и първоначално нямало никакви жертви. След около петминутна интензивна престрелка врагът преустановил огъня и се оттеглил към града.

Тогава някой провесил бял чаршаф от един прозорец на втория етаж, което означавало, че се предават или че „всичко е чисто“. Виждайки белия чаршаф, лейтенант Тайсън заповядал на взвода си да се придвижи към болницата и прилежащите й сгради с цел да ги завземе. Но врагът очевидно бил оставил снайперист на покрива. Когато американците се приближили, започнали изстрели. Бил убит редник I-ви клас Лари Кейн и ранени други двама — сержант Робърт Муди и редник I-ви клас Артър Питърсън. Вероятно имало още един снайперист, заел позиция на някой от прозорците.

Тайсън отново спря да чете и мислите му се върнаха към онзи ден през 1968 — ма година. Това бе един от най-злокобните дни от масивната офанзива на врага, в който бе празникът на лунната Нова година, наречен Tern, c който започна Годината на маймуната.

Спомняше си съвсем ясно небето. Бе така почерняло от пушек, та човек едва ли би разбрал, че денят е облачен, ако не беше дъждът, изливащ се през пепелта. Сред монотонното му плющене той чуваше нестихващите попадения на минохвъргачките и непрекъснатото насечено тракане на автоматичните оръжия.

Влакът изсвири на някакъв прелез и Тайсън съвсем ясно си спомни смразяващото свистене на падащите ракети, които експлодираха с разтърсващ гръм — толкова силен, че трябваше да минат няколкото секунди, докато човек осъзнае, че все още е жив.

А мъртвите, спомняше си Тайсън, мъртвите лежаха навсякъде. Навсякъде по пътищата и полята имаше проснати, разкъсани тела, а селцата бяха пълни с непогребани мъртъвци. Хората от службите за регистриране на убитите работеха с газови маски и гумени ръкавици, като отнасяха само загиналите американци, а останалите бяха изгаряни на купчини, залети с бензин и подпалвани с минохвъргачки. Пред очите му блеснаха фойерверки от горящи кокали, съскаща мас и разкривени черепи. Все още усещаше мириса на изгоряла човешка коса.

Спомни си какво бе казал командирът на неговата рота капитан Браудър: „Живите тук са малцинство.“ Скоро след това той самият се присъедини към мнозинството.

Смъртта, мислеше си той, бе сграбчила този тъмен умиращ град в тази мрачна дъждовна зима така здраво, че живите (и цивилни, и военни) почти бяха престанали да се борят срещу нея. Хората залягаха и се прикриваха по-скоро инстинктивно, но в очите им се четеше, че са обречени. Уей: смъртта на един град. Нищо чудно, че всички там се побъркахме.

Тайсън отново се зачете. Прескочи една страница и започна да чете оттук-оттам:

Една френска медицинска сестра се опитала да спре американците да не убиват ранените вражески войници, но била отблъсната с пушка в гърдите. Някакъв австралийски лекар, Евън Дугъл, започнал да ги ругае и обижда. Очевидно на всички им било писнало, или по-точно, почти всички били изпаднали в истерия.

Неочаквано, без ничия команда, един от американците пуснал откос с картечницата си и д-р Дугъл се строполил от изстрелите. Старши офицер IV-ти клас Y описва случилото се по следния начин: „Той (Дугъл) се търкаляше по пода, хванал се за стомаха. На бялата му престилка се появи червено петно, което ставаше все по-голямо, а лицето му все повече побеляваше.“

Болничното помещение, в което само преди няколко секунди цареше невероятна врява, утихна и вътре се чуваха само стенанията на умиращия д-р Дугъл. Редник I-ви клас X си спомня, че чувал хлипане и детски плач от съседната стая.

Случилото се след това е малко неясно, но очевидно след като застреляли един представител на бялата раса, няколко души от взвода на Тайсън решили, че е най-добре да не оставят никакви свидетели. Заповядали на лекарите, сестрите и монахините да влязат в една от операционните и…

— Гара Джамейка! — провикна се кондукторът. — Тук се сменя влака за Ню Йорк. Следващата спирка е Бруклин.

Тайсън затвори книгата и се изправи. Маккормик не се помръдна от мястото си и с леко колебание предложи:

— Да ти я дам ли да я прочетете?

— Не.

Тайсън отиде на друг перон, за да вземе следващия влак, като се чудеше защо това се случи в такъв слънчев ден.

Погледна през прозореца на кабинета си и задържа поглед върху Парк авеню двайсет и осем етажа по-долу. Дойде му наум, че една проява на американската мечта бе гнезденце в офис като неговия — разположен толкова високо, откъдето генералите на индустрията и търговията през работното време от девет до пет ръководят всекидневната борба срещу правителството, потребителите, социолозите и срещу самите себе си. Когато влезе в кабинета си, Тайсън откри, че не изпитва особен ентусиазъм да се бори. И съвсем разумно престана да обмисля това свое откритие. Освен това някъде по пътя между Холис и гара Джамейка светът за него се промени.