Нелсън Демил - Обречен на мълчание

Мис Бийл, секретарката му, го попита:

— Желаете ли да довършите писмото? Тайсън се обърна и я погледна.

— Довършете го сама.

Мис Бийл се изправи, стиснала папка до пищните си гърди.

— Добре ли се чувствате?

Тайсън я погледна право в очите. Мис Бийл, както много други секретарки, имаше невероятен усет към признаците на неразположение у шефа си. Лекото неразположение можеше да се преживее. Но твърде голямото я караше да мисли за опашката от безработни, на която биха се наредили и двамата.

— Разбира се, че не ми е добре. Добре ли изглеждам? — отговори той.

За момент тя загуби спокойствието си и изломоти:

— Не… вие… искам да кажа, че…

— Отложете деловия ми обяд днес и срещите ми за следобед — нареди й.

— Ще си тръгвате ли?

— Най-вероятно да.

Мис Бийл се обърна и излезе.

Тайсън огледа кабинета. Почуди се в какъв ли цвят са боядисвали кабинетите преди да се измисли бежовото.

Отвори гардероба и се огледа в голямото огледало на вратата. Беше малко по-висок от метър и осемдесет и, според него самия, изглеждаше добре. Изчетка сивия си раиран костюм, поопъна вратовръзката и жилетката си и прокара пръсти през русата си коса, за да я поизглади. Имаше няколко модела, в които изобщо не се вместваше, няколко армии в света, в които съвсем нямаше да бъде описан като изряден офицер и господин.

Високите хора постигат по-големи успехи, така казваха изследванията в областта на успеха в бизнес средите. И все пак президентът на неговата корпорация бе висок едва метър и шейсет. В интерес на истината, повечето от главните служители в службата му, както и в компанията-майка, бяха по-ниски от метър и седемдесет. Но за това си имаше основателна причина, помисли си той: Всички те бяха японци.

Тайсън затвори гардероба и се доближи до бюрото. Седна и започна разсеяно да отпива студеното си кафе, после погледът му се отмести към някакви документи: Перегрин — Осака.

Когато Електронната авиационна компания „Перегрин“ бе погълната от „Осака“, Тайсън никак не се зарадва и оттогава насам, вече две години, не промени мнението си по този въпрос.

Не бе расист, разсъждаваше той, и все пак се чувстваше доста неудобно да гледа господин Кимура отвисоко, когато двамата разговаряха, а и слухът му малко се дразнеше, когато го наричаха Тайсун.

Японците са фини хора и присъствието им бе деликатно и изтънчено. Въпреки това движеха нещата с желязна ръка, а как го правеха, просто не можеше да се проумее. Без да са му напомняли, Тайсън сам се сети да свали своите спомени от стената: заповедта за производството му в чин офицер, почетната грамота и някои снимки — objest de querre, които преди бяха будили респект у негови клиенти от средите на Министерството на отбраната и на които бившият собственик и основател на „Перегрин“ Чарли Стутсман, гледаше доста благосклонно. Но сега те не пасваха на психологическия декор на новия режим. Освен това пъхната в дипломатическото му куфарче, към къщи се бе запътила и една снимка на баща му в униформа на летец от военноморските сили. На снимката се виждаше изтребителят „Грумън Хелкат“ на баща му, качен на палубата на ракетоносача „Лексингтън“, а на корпуса му бяха нарисувани три изгряващи слънца. Три свалени японеца.

Един ден господин Кимура доста подробно разгледа снимката, но не направи никакъв коментар. Тайсън изчака една седмица преди да я свали.

Тайсън се изправи, взе тънката си папка и излезе от кабинета. Мина покрай бюрото на мис Бийл със съзнанието, че тя го наблюдава със зорките си очи.

Тайсън тръгна на изток по 42 — ра улица и се отби в една малка книжарница близо до Централната гара. На маса с надпис „Нови заглавия“ имаше голям куп от въпросната книга на червени, черни и бели ивици. Най-отгоре бе изваден един екземпляр, за да могат хората да виждат заглавието. Тайсън го взе и го прелисти. Тук-там между страниците бяха разположени коли със снимки, а на всеки няколко глави имаше класически военни картографски скици на Уей и околностите му. Книгата се отвори на титулната страница и той забеляза на нея автограф от Андрю Пикард.

— Авторът идва тук вчера.

Вдигна поглед нагоре и видя пред себе си млада жена, облечена в дънки и тениска, после каза:

— Ню Йорк е държава на книгите.

— Получихме ги миналата седмица — поясни тя. — Той купи един екземпляр лично за мен и ми написа автограф. Снощи я прелистих набързо. Опитвам се поне да попрехвърля основните книги, които получаваме.