Нелсън Демил - Обречен на мълчание

— А ако е било опит за обратно психологическо въздействие, приятелко — присъедини се и равин Уейц, — то искрено ти пожелавам съдебният състав да откликне на него.

— Казах каквото трябваше да се каже — раздразнено отвърна Тайсън.

— Твоето его ще те доведе до провал в най-скоро време — отвърна Корва. — Може би още днес.

— Каза, че мога да говоря каквото си искам.

— Предполагаше се, че трябва да кажеш, че истинските убийци ще си останат на свобода. Че преди да ти дадат срока за излежаване в затвора, те трябва да се замислят и над този факт. Мислех че разбираш към какво се стремяхме… О, по дяволите всичко това!

Равин Уейц взе дипломатическото си куфарче, тръгна към вратата и я отвори.

— Надявам се, че докато обмислят подобаващата присъда, ще се замислят и за по-подходящо място за провеждане на военен съд за следващия път. Бог да ви благослови и двамата. — Той излезе.

Корва седна на бюрото на равина и отпи от чашата си вода с лед. Тайсън застана до прозореца и се загледа в дъжда. На по-малко от три метра от прозореца под дъжда стояха двама военни полицаи с дъждобрани, с окачени на рамената им автоматични пушки М — 16.

— Няма как да избягам.

— Какво значи това?

— Навън има военни полицаи с пушки.

— А ти какво очакваше?

Тайсън сви рамене. Обърна гръб на прозореца.

— Защо го направи?

— Какво?

— Много добре знаеш какво.

Корва замълча. Най-накрая отговори:

— Направих го, защото не можех просто да си седя и да те гледам как напразно излизаш пред стрелковия взвод за разстрел с гордо вирнат нос.

— Виж, аз го направих по своему, и ти го направи, по твоему. В резултат се получи пълна каша. — Той погледна към часовника си и попита: — Колко време ще продължи това и колко ще ми дадат?

— Има доста неща да обмислят — отвърна Корва. — Понякога отнема повече време от първоначалната присъда. Може да продължи и с дни.

Тайсън кимна.

— Тогава предположи нещо. Какво казва твоят опит, или по-добре да не питам?

Корва тънко се усмихна, после отговори:

— И сто години опит да имах в произнасянето на присъдите, не бих се опитал да предвидя тази. Би могло да бъде всичко — от това изобщо да не те вкарат в затвора, до десет или петнайсет години.

Тайсън седна на стола за посетители и погледна към часовника.

— Единайсет и петнайсет.

— Е, подготви се да чакаш.

— Да оставаш с обвиняемия по време на обсъждането на присъдата част от метода ти на работа ли е?

— Вероятно. Имаме право да се върнем и в ареста, ако поради някаква причина ще се чувстваш по-добре там.

— Мисля, че ще останем тук.

— Добре.

Известно време поседяха в мълчание, после Корва започна да говори.

— Спомняш ли си какво казвахме във Виетнам — не можеш да различиш добрите от лошите. Затова избий ги всичките и остави свети Петър да преценява. Е, когато чух това за пръв път, ми се стори смешно. После, когато видях как става избиването на мирното население, то вече не изглеждаше смешно. Но когато дойде време да се прибирам вкъщи, започна да придобива някакъв смисъл, и това просто ми изкара акъла. Мисля — знам си — че когато си там, просто губиш връзка с целия външен свят и си създаваш някаква собствена вътрешна действителност. Това беше липсващото късче от кратката ти реч. Онази пролука между съзнанието за дълга ти, решението да не го изпълниш и усещането, че си постъпил правилно, въпреки че противоречи на онова, в което вярваш.

Тайсън си запали цигара.

— Продължавам мислено да се връщам там — започна той. — Опитвам се да почувствам всичко отново, да почувствам какво съм усещал, да си спомня какво съм мислел. Но колкото повече се стремя да го направя, толкова повече всичко ми се изплъзва. Смешното е, че най-живите и най-ясните ми спомени са от първите дни и седмици във Виетнам. Докато все още не бях загубил връзката с външния свят. Но с течение на седмиците, с всеки следващ месец, започнах да блокирам, да изкривявам представите си и най-вече да отричам всичко. Ние всички затънахме в отрицанието. Можехме да убием пет души сутринта, но на обед този случай вече не съществуваше. И ако някой убиеше селянин по невнимание, още преди да е презаредил пушката си, убитият се превръщаше във въоръжен до зъби виетконгец. Така че може би онова, което се е случило в болницата, не е онова, което Бранд каза или което Фарли каза, или което аз ти казах, или което Кели разказа на всички ни. Може би е било нещо друго. Може би, ако бях отишъл в щаба на батальона да се срещна с полковника и да му разкажа за случилото се, той щеше да ми каже, че съм се побъркал. Щеше да ми размаха доклада за сражението пред лицето, да ми покаже предложението за присъждането ми на Сребърна звезда и да ми заповяда да се взема в ръце.