Нелсън Демил - Обречен на мълчание

— Тогава какво ще кажеш за Марси? — нетърпеливо попита Корва.

— Не.

— Защо не?

— Защото бих искал да си запазя достойнството, ако нямаш нищо напротив.

За момент Корва се замисли върху това, после го попита:

— А какво ще кажеш тогава за свещеника си, преподобния Саймс? Той изгаря от желание да свидетелства в твоя полза.

— Саймс изобщо винаги изгаря от желание да говори. Ще започне още от кръщенето ми.

— Тогава какво ще кажеш за…

— Не, никой. Няма да е и бившият ми ръководител от групата на бойскаутите. Нека да оставим показанията на Кели да говорят сами за себе си.

— Виж, Бен — каза Корва, като се наведе през масата, — сега, когато сам си установил, че затворът засмуква, и то без всякакво съмнение, нека се опитаме да направим наистина всичко възможно, така че да сме сигурни, че няма да се върнеш там този следобед. Тайсън кимна.

— Показанията относно твоя характер ще бъдат последното нещо, което съдебният състав ще чуе, преди да се оттеглят да гласуват присъдата — продължи Корва.

— Характерът ми няма значение. Съдебният състав разполага с фактите.

Тайсън стана и отиде до прозореца. Небето потъмняваше все повече и повече и в стъклото се разбиха няколко капки дъжд.

— Днес не си в много добро настроение — отбеляза Корва.

— Тази сутрин се събудих в затвора — поклати глава Тайсън.

— Кажи си каквото ти лежи на душата — каза Корва като се изправи и пристъпи към Тайсън.

— Всичко ме наранява дълбоко… — каза Тайсън без да се обръща. — Фарли, който изглежда толкова патетичен. Бранд, съсипан от Кели. Садовски, Скорело, Белтран, Уокър и Калейн… Сега те ще трябва да живеят не само с онова, което са извършили, но и със съзнанието, че всички го знаят и с факта, че не са застанали на свидетелската скамейка като истински мъже… Защото са попаднали под властта на някакви глупави адвокати.

Корва предпазливо сложи ръка на рамото му.

— А ако отида в затвора — продължи Тайсън, — какво трябва да каже един мъж на жена си, когато се върне вкъщи след няколко години, прекарани там? Чакат ли жените? Какво показва твоят опит?

— Бен, стига.

— Животът на Дейвид ще бъде съсипан — добави Тайсън.

— Стига! — Корва го сграбчи за раменете, с учудваща сила го завъртя към себе си и го отхвърли към стената. — Стига!

Тайсън сви комруци и погледна разярено надолу към по-дребния мъж. Корва му отвърна с разгневен поглед.

— Добре — каза най-накрая Тайсън. — Прекарах тежка нощ.

Корва отиде до масата и наля още кафе.

— Все още ли искаш да дадеш показания? — попита той.

— Да.

— Знаеш ли какво искаш да кажеш?

Тайсън кимна. Продължавайки да стои прав, Корва прелисти някакви книжа, които лежаха върху масата.

— Снощи и последното късче от източната мозайка дойде на мястото си — каза той.

Тайсън погледна към адвоката си. Корва вдигна един телекс и го погледна.

— Първоначално си помислих, че правителството я крие, така както скриха и Кели. Но трябваше да се досетя… — каза той.

— Мъртва ли е?

— Не, не е. Тя е съвсем жива и е добре. Просто църквата я е отделила от света. Казах ти, че Интерпол смята, че е в Италия и тя наистина е там. На едно място, наречено „Каза Пастор Анжеликус“. То е нещо като женски манастир, построен на един от хълмовете близо до Рим. И там тя действително е напълно откъсната от целия външен свят. Мисля, че никаква призовка не би могла да стигне до нея — добави Корва със слаба усмивка.

Тайсън запази за няколко секунди мълчание преди да попита:

— Как… Как така се е оказала там?

— Ами изглежда, че когато първите разкази за всичко това са се появили сред обществото — някъде през май или юни — някой може би във Ватикана е усетил накъде ще задуха вятъра и я е изолирал. Съмнявам се, че тя изобщо знае нещо за твоите проблеми.

— Добре — кимна Тайсън. — Предполагам, че всъщност това не е зле, не е ли така? Добре, че на този свят все още има места, където хората могат да живеят в истински мир. И така, с този въпрос е приклкочено. — Той се почеса по челото. — Благодаря на Бога, че поне на някого всичко това е било спестено.

— Може би някой ден, когато всичко свърши и тя се върне към болничната си работа, ще можеш да отидеш да я видиш.

— Не — поклати глава Тайсън. — Мисля, че както каза Кели, сега слагаме край на този случай. Всички, които излязохме от тази болница, трябваше да продължим да вървим напред — в различни посоки и никога да не поглеждаме назад, нито да се опитваме да се свържем помежду си. Никога.