Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

Козела се прибра в Лесидрен скапан от умора и най-вече от вестникарското съобщение за кончината на болния, гордия, честен, но слаб човек — Компира. И тази смърт ще тежи на съвестта ми, да еба и живота, да еба!

Къщата беше тиха. Реши, че момчетата спят, но се оказа, че ги няма. Бяха взели най-рисковото БМВ и кой знае къде бяха забили по курви.

Бесен и на себе си, и на тях, и на живота, Козела си наля водка, угаси лампите и седна да ги чака. Беше започнал да задрямва, когато чу двигателя на бавареца. Погледна през прозореца — слава Богу, бяха сами, но пияни. Едва се крепяха на краката си. Асен, който шофираше, обра в оградата цялата лява страна на колата, но кой знае защо това му се стори много забавно. Смееха се като марсилски проститутки, когато опитаха да вкарат ключа в бравата. Козела рязко дръпна вратата и двамата паднаха в краката му. Знаейки нрава на баща си, те опитаха да се „вземат в ръце“. Празна работа.

— В банята… повръщане и студен душ — изкомандва Козела. — Една дума и ще ви пребия и двамата!

Два часа по-късно — развиделяваше се — синовете му събраха сили да седнат срещу него.

— Няма да ви чета лекции. Щом можете да обирате банки, значи не сте толкова малки, но това, че търсите спасение при баща си, ме кара да мисля, че не сте достатъчно зрели! Слушайте ме, пияни говеда! Никога не съм ви питал къде сте скрили крадените пари. Те не ме интересуват. По-важното е, че мигновено трябва да се махнем от страната. Днес е събота, седемнайсети октомври. Давам ви един ден да сложите в ред нещата си… грабежа имам предвид. На осемнайсети през нощта напускаме страната. А сега — марш по леглата!

— Ясна ли ви е задачата, господин Алберти? — попита Хакел в цюрихския ресторант „Барман“.

— Не.

— Не ти е ясна или не искаш да участваш? Алберти запали тънка пурета, кръстоса крака и го погледна студено.

— Общо взето, и двете.

— Започва разговор за пари, нали?

— И така може да се каже. Моята цена е по сто хиляди на глава.

Хакел се усмихна.

— В конкретния случай ще получиш една десета от тази сума. Ние сме ЦРУ, а не Чеиз Манхатънбанк.

— Тогава си изберете килър.

— Избрахме си, Алберти. Теб! Алберти се усмихна презрително.

— Не очаквах, че сте толкова фалирало предприятие.

— Другояче бих се изразил, Алберти. Ние наемаме всеки според цената. Има ли смисъл да вадя снимките? Имам помия в джоба си.

— Не — ледено каза Алберти.

— И аз така мислех… Какво да правим, хората са грешни, но ние не сме злопаметни и ще заличим излишните познания от паметта си. Свършваш тази работа, получаваш скромния си хонорар и чистото досие и спокойно ще можеш да отвориш адвокатска кантора някъде в Орегон, например. Твърдят, че не си лош адвокат.

— А защо Орегон, моля?

— А ти какво искаш, да бъдеш юридически съветник на президента?

Сутринта Козела изчака момчетата да изтрезнеят, натъпка ги със супрадин, направи им силни кафета и един по един ги изпрати да изровят крадените си пари. Не че на него му трябваха, но бандитският манталитет, който беше започнал да развива, не му позволяваше да зареже на произвола на съдбата няколко стотин хиляди долара.

— До обяд да сте тук! — заповяда той. — През нощта тръгваме.

Когато Тефик излезе в английския двор на къщата си, видя Елеонора да реве неистово, но без глас. Тефик се хвърли към нея.

— Какво има, скъпа? — искрено уплашен, попита той.

Без да може да промълви дума, тя му посочи дъното на градината.

Осман, големият му син, прегърнал Габи през раменете, тя него през кръста, се разхождаше бавно, все още неуверено, но вървеше. Тефик се отпусна до нея.

— Как стана това, скъпа?

— Момичето започна да му говори на английски, започна да му крещи, грабна го за ръката и го издърпа. Това, което виждаш, е огромен напредък. Не позволява да го обличаме. Приготвя му дрехите и ако след десет минути не е готов, започва да крещи като луда, жалко, че не знам английски. Осман върви към подобрение, скъпи, и най-интересното — Вместо да мрази своята мъчителка, той се опитва да се усмихне, като я види.

Тефик седеше онемял до жена си.

— А Охран?… — плахо попита един от най-големите убийци на Леванта.

— Попитах я, скъпи. Каза, че с него ще бъде по-лесно, защото брат му щял да й помага.

Тефик затвори очите си в благословена молба към всички божества и стихии. Осман, живият труп, ходеше, даже премести ръката си от рамото на момичето, за да пропъди някаква муха, която му досаждаше.