Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

— Водка — сухо каза Козела.

Мигновено му сервираха ледена бутилка „Уолфшлиф“, сода и чиния, пълна с всички възможни ядки. Козела отпи и вдигна очи.

— Целият съм в слух, господа.

Евтимов пое инициативата.

— Нещо добро да си видял от демократите, Козел?

— Не — все така сухо отговори той.

— След атентата срещу Бонев ти си със статута на патицата — „Да се застреля, където се срещне“.

— Така е — кимна Козела.

— Ти ли закла Развигоров — Звяра?

— След малко ще ме попитате къде си държа парите.

Христов се засмя и увлече и другите — без Козела, разбира се.

— Слушай, генерале. Ти имаше лошия шанс да командваш ескадрона по време на уж нашия съмишленик Жан Виденов.

— Педерастче с тънко вратле и налудничави очи — избухна Марчев.

— Момент — Христов въведе ред. — Генерале…

— Наричай ме Козел — отпивайки бавно, го апострофира бившият генерал на всички тайни служби.

— Козел, предлагаме ти да оглавиш нов Ескадрон на смъртта. Никой не е безсмъртен, сигурен съм, че не си се отказал да посегнеш на Генерала.

— Не.

— Имаш ли план?

— Не достатъчно измислен, за да го пусна веднага в действие.

— А с обща помощ?

— Какво предлагате? Евтимов отново взе думата.

— Главатарите на „ВИС“, „СИК“, „Аполо и Болкан“, „Зора“ и „Корона“ изхвърлиха на улицата силовите си бригади. Можем да ги оставим да водят див уличен бандитизъм или да ги подчиним на нашата кауза. Ти какво би избрал?

— Второто.

— Радвам се, че се разбираме, Козел. Приемаш ли предложението, генерал Милетиев, Жаров или Козел, ако предпочиташ, да оглавиш еднолично новата бригада?

Козела мълча дълго. Изпи още една водка и вдигна глава.

— Имам проблеми — трябва да измъкна един приятел от следствието и да прекарам двамата си непрокопсани сина на безопасно място в чужбина. Готови ли сте да ми съдействате?

Този път беше ред на „Пентхаус“ да се спогледат объркано.

— Ще направим всичко, което можем, Козел. Казвай.

Ченгето-гангстер стана и тръгна да се разхожда из офиса.

— Искам десет мутри на дюшеци, въоръжени както трябва. Поименно ще ви кажа точно кои ми трябват. Докато аз освобождавам моя човек от следствието, други десет мутри ще прекарат синовете ми през сръбската граница. Свършат ли тези две операции — уверявам ви, че ще бъдат почти безкръвни — аз заминавам за една седмица да сложа ред в отбора, връщам се и съм на ваше разположение. Казах ви повече, отколкото трябваше, изповядах се като на литургия, но ако приемете, приемете веднага или ми посочете вратата. Нямам време за губене.

След дълго неловко мълчание Пентхаус помоли:

— Козел, изчакай при секретарката. След десет минути ще получиш отговор.

Козела стана пъргаво, взе бутилката водка, чаша минерална вода и се оттегли.

В уреченото време го поканиха отново.

— Генерале, ти си пълновластен титуляр на отбора. Честито!

Козела стисна вяло ръцете им, мислейки: Горкият Компир.

Компира беше вегетарианец, изключително скромен в личния си бит. Той, който имаше възможностите на над деветдесет процента от бюджетните граждани, продължаваше да живее в една гарсониера в Красно село, нямаше телевизор, но цялата му колиба беше отрупана с книги. В Самоков, откъдето беше, живееха старите му родители и разведената му сестра, която се грижеше за тях. Маруся, сестра му, не случи в живота, ожени се за един нехранимайко, роди му две деца, а той за благодарност започна да я бие и да тероризира старите. Разви Звяра, Бог да го прости, го посети един слънчев ден, счупи му двата крака и лявата ръка — дясната му трябваше да подпише някои документи — молба за развод и някакъв отказ от наследство, какъвто и без това не му се полагаше. Компира не ползваше дори една десета от огромната си за държавата заплата и изпращаше всичко в Самоков. Козела знаеше всичко това, ценеше го и сега, когато тръгна да го екзекутира, си даде сметка, че дори го обича. По своя си студен начин, но ако атакуваше министерството, той щеше да се опита да защити именно Компира. А сега, по ирония на проклетата съдба, беше тръгнал да го убие.

Компира, дълбоко нелегално лице в МВР, беше известен на своя етаж, но абсолютно анонимен извън службата и затова и съкооператори, и комшии гледаха на него като на един болен, нещастен чиновник, мълчалив и абсолютно затворен. С времето си го обясниха с недъга му и престанаха да му обръщат внимание. За Компира това беше добре дошло, още повече — службата му го изискваше. Прибираше се от работа, колата го оставяше далеч от квартала. Почиваше час — два, после взимаше една стара мрежа и отиваше да купи от красноселския пазар карфиол, цвекло и моркови — основата му храна — Като прибавяше и хляба.